Без паника! – ІІ част

Под зоркия поглед на Борис продължавам със списъка. Не ме изпуска и за миг това момче, ей! 🙂

12. Памперсите. При нас купонът с памперсите е велик! Вървят като топъл хляб, два пъти повече от обикновеното, естествено. Има моменти като сега, когато двамата ползват различни размери, защото Лора е по-малка на килца и, съответно разходите са повече. Най-голямата забава пада, когато сменим памперс и бебето на момента се изаква в чисто новичкия. Сменяме пак. Или пък, слагаме памперс и преди да го залепим с лепките той вече е напишкан. Ако е на Борис, съм напишкана и аз, той самия си е измил очите и всичко в радиус около 20 см около главата му е мокро. Ако е Лора, задължително бодито на гърба е мокро и никога не съм достатъчно бърза, за да я повдигна, или да дръпна по-нагоре дрехата. 🙂 Не ни ли е весело, а?

13. В първа част писах да си обръщате внимание, сега пиша да обръщате внимание на половинките. Татковците са нежни души, не ги карайте да се чувстват отхвърлени и пренебрегнати. Винаги трябва да намирате време за една прегръдка, целувка…и не се извинявайте с умора, все ще успеете да отделите достатъчно време за един секс докато децата спят. Ми, така де, от сън спомени няма! 🙂

14. Включвайте татковците в грижите за децата. Какво значи „той е мъж и не се занимава с такива неща“?!?! Ми, аз пък съм жена и шишета не мия, щото ще си разваля маникюра! (шегувам се, маникюр отдавна нямам :)) Татковците много успешно могат да сменят памперси и да дават шише с мляко, ако детето се храни от шише. Също, таткото може да бъде използван за разнасяне на бебето насам-натам, когато плаче. Нашият татко прави всичко – памперси сменя, облича, съблича, къпе, храни, прави мляко, приспива, говори си с бебетата, разхожда ги. И, между другото, не приемам положението аз да спя с бебетата сама, а таткото в друга стая. Оправданията, че татковците работят и трябва да си поспиват и почиват хич не ми се нравят. Аз също „работя“, ама никой не ме пита колко съм спала и дали съм изморена. Абе, все пак, децата не са само мои, нали така? Щом сме си ги направили (или, щом са ни ги направили, в нашия случай), ще си ги гледаме и двамата.

15. Не се отказвайте от живота си. Най-много мразя приказките „Айде, свърши вече свободния ви живот, сега нищо няма да можете да правите!“, или „Живейте сега, докато нямате деца, че после няма да имате време за нищо!“ Е, какво значи това?!? Че като имаме деца и животът ни свършва?!? Пълна глупост! Всичко е въпрос на организация. Ние си ходим навсякъде с близнаците. Пълним чантите с багаж и тръгваме. Имаме планове за пътуване до морето, а после и до Родопите. Естествено, вече ще е по-трудно пътуването ни, ще мъкнем десет пъти повече багаж, но нали сме с кола, мъкнем всичко, което ни трябва. Няма нищо по-хубаво от това да покажем на децата си безбройните чудни местенца из България!

16. При здравословен проблем потърсете лекар и не лекувайте децата си със съвети от интернет. Нямате медицинско образование? Тогава потърсете някой с такова! Нищо лошо, ако потърсите в нета информация за симптомите и т.н., но за преглед и лечение бягайте при педиатъра.

17. Ако имате домашни любимци, не ги изхвърляйте и не ги подарявайте. Е, ако имате паяци, змии и гущери за домашни любимци се замислете за вариант да ги подарите на някой, че нещо не ми се вижда добра идеята бебе да живее в една стая с пухкава тарантулка. 🙂 Ние имаме дакел и никога дори и не сме помисляли да го дадем за отглеждане като се родят близнаците. Мисля, че ще бъде жестоко да се отървем от животинчето, което гледаме от 2007 година. Рони е част от нашето семейство и никога не бихме се отказали от него. Първите няколко дни му беше странно, но после като разбра, че тези крещящи същества ще остават за постоянно у нас, свикна с тях и сега са му много интересни. А и те започнаха вече да го забелязват. Мисля, че скоро той сам ще си събере багажа и ще поиска да го заведем някъде на спокойствие. 🙂 Ама няма да му се отвори парашута!

18. Говорете на бебетата си. Общуването с бебе не се свежда само до хранене, смяна на памперс, къпане и приспиване. Говорете на бебето, смейте се с него, пускайте му музика. Ние се правим на маймуни, дрънчим с играчки, гукаме си и получаваме много щастливи усмивки.

Айде, стига толкова! Близнаците ме зоват! По-нататък ще има и още, ако се сетя нещо. 🙂

Без паника!

Без паника! – гласи надписът на вътрешната корица на Пътеводител на галактическия стопаджия. А пък аз си мисля, че всички бебета трябва да ги изписват от родилния дом с една такава голяяяма табела. 🙂 В дните, когато бяхме в болницата за бебетата се грижиха в неонатологията, а аз бях заредена с един куп информация от книги и интернет. Теория и само теория. Ама, както всички знаем, теорията няма нищо общо с практиката. Действителността ни удари през лицето с мокър парцал и разби на пух и прах всичките ми „знания“. Но…не се паникьосах. Повтарях си много, безброй пъти, че ще се справим и така стана.

Борис и Лора се родиха в навечерието на една люта снежна буря. В деня на изписването навън беше „топло“, само -10 градуса, валеше сняг, който трупаше върху стария. Аз бях занесла в неонатологията дрехи за 5-6 деца. Хич не знаех как трябва да се облекат бебетата. Все едно щяхме пеш да си ходим от Стара Загора до Ямбол. 🙂 В крайна сметка сестрата, която ги обличаше, редуцира дрешките до нормално количество. Качихме вързопчетата в колата и тръгнахме на първото им пътешествие. Хареса им. 🙂

В момента близнаците ни са на три и половина месеца и  положението е изненадващо спокойно. Вече. И докато не ми е изфирясало от главата, ще напиша тук едно списъче с важни неща, които ние научихме в движение.

1.  Не слушайте и не се хващайте за бабините деветини, които ще ви съпътстват през цялата бременност. Не си режете косата, не си пипайте корема, не казвайте предварително името на бебето, не купувайте нищо преди да родите…и още, и още глупости. В такъв случай накрая ще отидете да раждате като кошница в главата, а у вас няма да има и един чорап за очакваното бебе. Таткото ще се лута като муха без глава по детските магазини с непосилната задача за три дни да купи обзавеждане за детски кът, дрешки, памперси, корито и т.н. В по-лошия случай с него ще има или тъща, или неговата собствена майка и нещата, които ще са купени за бебето ще са избрани само от бабите, защото „те повече ги разбират тези неща“. Накрая ще се окажете с един куп терлици и дебели дрехи, защото „детето трябва да е облеченко добре“, нищо, че навън може да е 30 градуса.

Направете си кефа и си пазарувайте заедно с таткото преди да се роди бебето. Никой не може да ви каже кога да започнете. Купувайте когато и каквото си искате.  Ние започнахме с едни дъъъълги списъци, които постепенно редуцирах до по-приемлива дължина. 🙂 Имайте предвид, че много неща ще ви подарят роднини и приятели. При нас стана така, че купихме само малко дрешки и една кошница за кола (втората пак ни я дадоха приятели). Всичко останало беше подарък – като започнем от бебешките кошари и количката и стигнем до играчките. Благодарим на всички роднини и приятели!

2. Имената на децата. Тук вече нещата са сложни, поне за някои. Никога не съм разбирала традицията децата да се кръщават на баби и дядовци. И без това традициите вече не са това, което бяха, ние решихме да сме на терсене и да си кръстим децата Борис и Лора, демек на никой. 🙂 Бебетата са уникални и трябва да си идват на този свят с уникални, техни си имена.

Естествено, свекърва ми и свекър ми се разсърдиха и, колкото и да е странно за всички хора около нас, отказаха да ни виждат и до сега не са видяли бебетата. Бях си казала, че няма да коментирам, но не мога да се сдържа и реших, че трябва да си го кажа. По-голяма простотия от това да се разсърдиш за едни имена не съм виждала. Не прави чест и на двамата да изолират така сина си. Каква майка ще си, ако откажеш да виждаш собствения си син и неговите деца, които той е чакал толкова години?!??! И още нещо много важно: моята свекърва няма никаква заслуга за човекът, който е станал Жоро. Той е мил, прекрасен, добър и изпълнен с любов ВЪПРЕКИ нея. Могат само да съжаляват, че не са свидетели на порастването на тези малки и щастливи бебчета!

3. Посрещането на бебето след изписването. Като се върнахме вкъщи от болницата пропуснахме с най-голямо удоволствие една супер глупава традиция – събирането на цялата рода и посрещането на бебето. За мен е недопустимо да се върнем с двете бебета у нас и там, вместо да ни е спокойно и хубаво, да е пълно с хора, които пият и ядат, веселят се, а после си заминават и ние оставаме да чистим след тях. С удоволствие пропуснах тази лудница. Вместо това имахме страхотна изненада от сестрата на Жоро – специално поръчана торта за близнаците. С удоволствие си я хапнахме!

4. Оставане на майка или свекърва веднага след изписването „да помага“. Можете най-спокойно да пропуснете и тази част. Хич не е страшно едно къпане, нито смяната на памперси, нито носенето на бебе. Нали все пак трябва да се започне от някъде. Няма как да се научите, ако не се хвърлите в дълбокото още от първия ден.  От болницата си мечтаех да се приберем у нас на спокойствие! Не исках никой да ми къпе бебетата, да ги храни, преоблича, носи, гушка… Това са си моите бебета и исках само аз и Жоро да си ги гледаме. Естествено, беше ни странно вкъщи, но се справихме. Изкъпахме си ги съвсем успешно, сменяхме си им памперсите, гушкахме си ги. Жоро си взе двете седмици бащински отпуск и по 24 часа беше до мен. И успяхме!

5. Леко отричане на №4. Не казвам да отказвате всякаква помощ. Има моменти, когато тя е мноооооого необходима. Към двайстия ден започнаха коликите, Жоро тръгна на работа и решихме, че за известно време ще отидем в моите родители, за да имаме помощ поне вечер като сме всички заедно. Благодарение на майка и татко успяхме да излезем 3-4 пъти с Жоро сами. 🙂

6. Кърменето. За мен то свърши бързо. Не мога да давам съвети за нещо, с което не можах да се справя. Кърменето е супер важно за бебетата, така че, ако имате кърма, кърмете докато можете.  В нашия случай Лора нямаше никакви силички да суче. Въртеше си главичката на всички страни, отваряше една малка устичка и се плезеше, а кърмата течеше по лицето й. Борис пък, сука около 2 седмици нормално и после започна да прави такива циркове, че очаквах времето за кърмене със страх. През нощта водихме много сериозни разговори с него, заплашвах го, че ще го оставя гладен, а той ми отговаряше с неистов рев. 🙂 Дереше се в истерия, огъваше се на дъга, риташе ме, блъскаше ме с юмруци….Издържахме така два месеца. Накрая реших, че ще храня и двамата с изцедена кърма. Още два месеца. Към този момент кърмата ми е на привършване и караме на адаптирано мляко. Което пък е толкова скъпо и толкова бързо свършва, че не знам къде ще му излезе краят. Скоро ще им дам по едно кебапче на Борис и Лора и толкова! (шегувам се, разбира се! :))

7. „Слушайте“ бебето си! Не се придържайте към правила и норми, измислени за книгите и списанията. Бебето ви плаче от глад на два часа вместо на три? Ами, нахранете го! Хранете го на колкото и часа да поиска! Бебето спи и пропуска ядене? Не го будете! Щом си спи, значи му се спи и не е гладно! Ние в началото се хранихме супер хаотично – на по един, два, три часа. Различно количество изяждаха, повръщаха и пак ядяха….Беше хаос, но пък оцеляхме. Сега си имаме режим, или нещо подобно, който самите близнаци си направиха и всичко е толкова по-лесно!

8. Гушкайте бебето си! Целувайте го, носете го, галете го, говорете му, усмихвайте му се….Не слушайте приказките на другите, че ще го разглезите. Бебетата трябва да се чувстват обичани, а как да стане това, ако не чрез допир, погалване, целувка, прегръдка? Нашите бебета са толкова гушкани и целувани, че ако беше истина това за разглезването, сега щяхме да имаме две глезени и своенравни деца, вместо тези две спокойни и усмихнати слънца. Противно на очакванията, те си заспиват съвсем нормално сами, без да очакват да бъдат разнасяни из стаята. А ние не се лишаваме от удоволствието да заровим нос в топлото и нежно вратле на някой от двамата и да чуем щастливо писукане и лекичко кикотене.

9. Не си навличайте децата. Не се изкушавайте да обличате децата с по три ката дрехи. Така само ще се изпотят и ще се обринат. Миналата седмица видях малко момиченце, облечено с дебел панталон и шлиферче, закопчано до брадичката. Правилно познах, че е с баба си. Навън беше 30 градуса. Бабите винаги искат да навличат внуците. Нашите бебета никога не са имали плетени терлици, плетени елечета, жилетки и т.н. А са родени януари месец. Съблякох ги по къс ръкав и боси крачета още в първите дни, когато се показа топлото слънце.

10. Обръщайте внимание на себе си! Това, че имате дете не значи да се откажете от фризьора, гримовете, хубавите дрехи и обувки. Винаги  можете да намерите 10-15 минути за един бърз грим. Аз си открадвам от времето, когато сутрин бебчетата ми спят след закуска. Набързо се гримирам, приготвям си дрехи за излизането през деня и съм доволна. 🙂 Освен това, гледайте да си поспивате с бебето, когато сте вкъщи. Недоспиването ще е перманентно, но това не ни пречи да почиваме във всеки удобен момент.

11. Да не ви пука от хаоса вкъщи! Къщата ви няма да избяга, просто ще стане по-разхвърляна. Но пък е време да осъзнаете, че дните на съвършен ред у дома свършиха! Колкото и да чистите и подреждате, лудницата ще се връща все по-голяма и по-голяма. Аз не чистя и не готвя. Правим го двамата с Жоро от време на време. 🙂

До тук само 11, като се сетя още ще пиша пак. 🙂

Общо взето, месеците до сега минаха като сън. Бебчетата ни бяха едни мънички и прозрачни топчици в началото, а сега вече са усмихнати и щастливи дечица.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Краят и новото начало

След точно една година от началото на ин витрото, завършва пътят, който извървяхме и започва новият, по-важният. Вече сме родители. След всички интересни и неочаквани неща, които ни се случиха през тази година, би трябвало да сте наясно, че раждането също няма да е обикновено и планирано, нали? :))))

Всичко започна, естествено, с прецизно планиране с докторите ми. Първо казаха да си изберем дата за секцио между 10 и 15 февруари. И двамата с Жоро избрахме единодушно 13 февруари, защото и двамата сме родени на 13-то число и решихме, че това е нашата дата. Трябваше да раждам в частната болница „Свети Иван Рилски“ в Стара Загора. След месец докторът ми каза, че иска да направим секциото на 10 февруари. Плацентата беше узряла и калцирана на места, бебетата си бяха добре и растяха. Съгласихме се. Питах и какво да правя, ако нещо стане и бебетата тръгнат да се раждат по-рано. Отговорът с усмивка беше: „Ще стискаш!“. Отидох и на консултация с анестезиолог за спиналната упойка, ходихме и до болницата да питаме какво да си нося като отивам за секциото и колко пари ще струва самата операция. За информация, секцио за здравноосигурени е 1000 лева, за неосигурени е 1400.

За да бъде всичко „както трябва“, в последните седмици се чувствах като парен локомотив, кит и хипопотам едновременно. Имах си желязодефицитна анемия, нисък белтък в кръвта, краката ми бяха утроили обема си и за да ми стане още по-веселко се оказах с бъбречна криза, причинена от сплесканите ми бъбречета. Горките, бяха съвсем смазани от двете бебета.

И така, стоя си аз вкъщи в Ямбол, пъшкам си, едва мърдам и чакам да дойде началото на февруари. Всеки ден си повтарях, че трябва да си приготвя багажа за болницата и всеки ден нищо не правех. Заплес! На 24 януари вечерта едва си легнах, имах си контракции, но нищо не ме болеше. Просто ми беше невероятно неудобно, не можех да си намеря място и не ми се спеше. Затова просто станах и си пописах със сестра ми, изгледах една-две серийки от моите любими сериалчета и изчаках да дойде новото утро на 25 януари. Жоро стана, видя ме, че приличам на… де да знам и аз на какво приличах, ама не изглеждах прекрасно, и реши, че няма да отиде на работа и ще остане при мен.

В 13:00 часа имах консултация при докторката ми в Ямбол. Отидохме, гледа ме на ехографа и отсече: „Обаждай се на доктора в Стара Загора, мятайте се на колата и заминавайте още днес, че от утре дават едни снежни бури. Искам да влезеш в болница, да си на системи малко, за да задържим още малко положението и да спрем контракциите.“ Обаждам се на доктора, той обаче казва, че в частната болница нямат патология и не могат да ме приемат. Казва ми да си купя едни хапчета и да си ги пия вкъщи. Звъня пак на докторката тук, тя пак повтаря да се мятаме на колата и да заминаваме, не искала да взимам хапчета вкъщи, трябвало да съм под наблюдение. Хаааайде, пак звъня на доктора в Стара Загора. Той се съгласява да вляза в болница и ми предлага държавната АГ болница в Стара Загора.

Багажа си го приготвихме светкавично, а моята заветна чанта за болницата най-после се видя пълна. 🙂 Тръгнахме с колата, но по пътя моите контракции станаха доста, нещо като една непрекъсната контракция. Пристигнахме в държавното АГ, приеха ме, дойде една много млада докторка, която започна да ме преглежда на ехографа. После дойде и докторката, която щеше да ми прави секциото по-късно. Виждах, че им ставаше все по-интересно с всеки въпрос. Първо заради близнаците, после заради ин витрото, трето заради това, че съм пациентка на доктор Бузалов, който е работил там доста години, и четвърто заради това, че можеха да говорят с мен с разни медицински термини без проблем, защото аз разбирах всичко. 🙂 Както ми каза едно дете от дома за деца без родители в Ямбол: „Много си разбирателна!“ 🙂

На прегледа за разкритие се оказа, че си имам напълно изгладена шийка, а серклажният ми конец е опънат и има опасност да се скъса, ако почакаме още малко. Интересното беше, че като ме гледаха на ехографа казаха някакви мерки на бебетата, които след това се оказаха абсолютно същите. Не знам как успяха толкова точно да ги измерят. Докторката ме попита искам ли сега да ме пускат да ходя в частната болница. Стана ми много смешно, не можех да си представя как ставам, обличам си пак дрехите, качвам се в колата и отивам в частната болница, където ме чака пак същата процедура с прегледите. Казах, че оставам в държавната и да ме правят каквото искат. 🙂

Дойде и анестезиоложката, която се оказа от Ямбол. Пита ме какво съм яла и като разбра, че преди два часа съм мушнала една поничка и един банан, лошо й стана. Ама, какво да правя като аз отивах за задържане, не за операция. 🙂 Предложиха ми да бръкна с пръсти в гърлото си, за да предизвикам повръщане. Отказах. Те започнаха да се побъркват, горките, а аз стоях и им се усмихвах. Нямам си и представа защо се бяха изпопритеснили. Аз знаех, че всичко ще е наред! 🙂 Минах и през задължителната клизма (някои родилки много се страхуват от тази процедура, затова да ви успокоя – това е нищо работа). 🙂

Тръгнахме към операционната. То стана малко „от вратата за краката“ моето. Влязох за преглед и след половин час вече бях пременена в нощницата, с чехличките и пътувах с асансьора, с багажа и докторките към операция. Отидохме пред операционната и ни посрещна шефа на родилното отделение, доктор Даков. Гледа ме той такава нахилена и ми вика: „А, ти що се хилиш такава? Тука всички реват, ти се хилиш!“. Казах му, че това е най-щастливия момент за мен, все пак ще видя най-после бебетата си, защо да рева. Впечатли се човекът, прегърна ме през рамото и каза: „Браво на теб, моето момиче! Хайде тогава, Бог напред и ние след Него!“ Оставих си багажите на една санитарка и влязох в операционната.

За да ми сложат упойката трябваше да нямам контракции. Което се оказа трудно. Имах чувството, че имам една непрекъсната контракция.  Освен това, една калпава акушерка така ми сложи катетъра преди това, че всичко ме болеше. Та, дръпнахме един лаф с докторката и анестезиоложката докато почакаме да мине контракцията. Посмяхме се, поразпитаха ме, поговорих си и с неонатоложката, която дойде да чака появата на близнаците. Контракцията мина, докторката каза: „Айде, бързо да слагаме упойката, да не дойде друга контракция! Сладки сънища!“ и…заспах.

Събудих се в реанимация, Жоро беше до мен, а на мен ми беше замаяно. Болеше ме много, тресях се цялата и повтарях само: „Много боли, Жоро! Кога ще спре?“ Естествено, че го побърках, ама тогава не мислих за нищо. Той  откачил и започнал да досажда на акушерката, да иска да ми сложат още болкоуспокояващи в системата и т.н. Хич не се и сетих да попитам за бебетата, добре че Жоро се сети да ми каже за тях. 🙂 Борис – 2650 гр. и 49 см. и Лора – 2130 гр. и 47 см. След това Жоро си тръгна, мен лекарствата ме отпуснаха и заспах.

Докато мен са ме оперирали, на Жоро лелята е изкупила магазините наоколо и е почерпила цялата болница. :)))) Оказа се, че и тримата й внуци са израждани от моята докторка. 🙂 Тук е мястото да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на всички от родата в Стара Загора. Вие всички сте страхотни и съм щастлива, че съм част от вашето семейство!

Събудих се през нощта от ураганния вятър и видях през прозореца снежната буря, която изпреварихме с няколко часа. Нашите бебета дойдоха на този свят с гръм и трясък, с най-голямата буря и най-лютия студ. 🙂 На следващата сутрин станах. Преживяването беше меко казано … болезнено. Станах и имах чувството, че всичките ми органи ще се изсипят на пода. Ама, успях! Дори направих няколко крачки. А по обяд Жоро дойде и дори стигнах до неонатологията на горния етаж, за да видим бебчетата.

Странно е чувството след секцио. Събуждаш се оперирана, с болки, замаяна, а някъде по етажите в болницата има твои бебета. Няма как да почувствам нищо майчинско, докато не ги видя и пипна. Тъпа работа! Но пък щом си ги видях…знаех, че ще умра за тях! Те бяха нашите малки герои! Спяха си кротко в кувьозите и бяха красиви и нежни. Толкова мънички и толкова силни! Никой не можеше вече да ме спре – нито шевове, нито болки, нито доктори. Ходих по етажите и чаках да ги извадят от кувьозите.

Борис беше първи, дадоха ми го на третия ден. Беше едно малко, кръгло човече, което се гушеше в мен и заспиваше докато ядеше. Стоях в стаята му, притисках го до мен и му говорих. Беше овъртян в тръбички и системи. На петия ден извадиха и Лора от кувьоза. Борис ми се стори малък, но когато взех Лора разбрах какво е малко бебе. Тежеше само 2 килограма, ръчичките и крачетата й бяха като солетки, а цялата тя беше някакси прозрачна. Моята малка и нежна феичка! Правеше муцунки още тогава, едва изяждаше 30 мл мляко. Тя къщо беше със системи. На едната ръчичка преброих 7 дупки от иглите. Крачетата й бяха сини от системите и взимането на кръв, бузките й бяха хлътнали, а гласчето й едва се чуваше. Ето това представляваха двете бебчета:

                                                     Борис:

                                                   Лора:

Излязохме от болницата на осмия ден. Докторите в неонатологията бяха страхотни! Грижиха се за двете бебета прекрасно и ги изписаха здрави и с покачващи се грамчета. 🙂 Аз пък, излязох от болницата без нито една болка, все едно нищо не ми бяха правили. Дори белега от операцията ми беше почти невидим.

И вече сме родители. Имаме си две слънца, които огравят живота ни. Но… това е тема за друга публикация. 🙂

2011 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2011 annual report for this blog.

Here’s an excerpt:

The concert hall at the Syndey Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 20 000 times in 2011. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.

Click here to see the complete report.

Детството…

Както обещах, това е продължението на предната ми публикация. Знам, че много от вас ще си кажат, че първо трябва да имам деца и после да давам акъли, но… все пак устата на една учителка не може да бъде затворена лесно. 🙂

Така, както вече писах, фен съм на Ленор Скенази и по-точно на свободното отглеждане на децата. Не съм имала свои деца до сега, предстои ми и това приключение, но пък съм работила с много деца. Никога не съм била привърженик на прекалените забрани, на прекаленото внимание и вманиачаване. Нямам представа накъде ще изтрещя като родя, но много искам нашите деца да могат да опознаят света по свой начин и да бъдат себе си, а не отражение на нашите амбиции. Винаги съм се дразнила на бабите по градинките, които непрекъснато крещят на внуците си да не бягат, защото ще паднат, да не се качват на катерушките, защото ще се ударят, да не се заравят в пясъка, защото ще се изцапат….и още много НЕ, НЕ, НЕ… За какво тогава извеждате децата навън?

Аз също съм падала, удряла съм се, цапала съм се, но съм изживяла страхотно детство. Двете със сестра ми бяхме качени на върха на черешата ни, от където по цял ден ядяхме черешки, без дори да се сетим да ги измием. И родителите ни не натякваха за това. Играли сме на гоненица, криеница, прибирали сме се в 22.00 вечерта. Катерихме се по един гараж и крадяхме смокините на съседите. 🙂 Въпреки че нашият двор беше пълен със смокинови дървета.

Когато свърши предучилищната, трябваше да се измисли какво да ме правят цяло лято преди първи клас. Няколко дни ходих с майка и татко на работа, докато не ми омръзна да ме вдигат в 7 часа и… една сутрин казах, че оставам у нас. Оставиха ме. Поисках да оставят и сестра ми с мен, а тя беше почти на 4 години. Оставиха и нея. И оживяхме. Не само това, ами ни беше и забавно. Хапвахме си доматки и краставички от градината на татко, филии с лютеница и сирене, плодово прясно мляко в пликчета и бяхме СВОБОДНИ. Организирахме си войни, момичета срещу момчета, с пръскане с вода от шишета Веро. Обикновено нашата къща беше крепостта на момичетата. 🙂 В резултата на всичко това ние израснахме ЩАСТЛИВИ деца.

Ще кажете, че сега времената са други. И ще бъдете прави. Но, значи ли това, че децата ни трябва да бъдат подтискани? Трябва ли да им забраняваме простички неща като бягането навън, катеренето, ровенето в пясъка, събирането на камъчета и буболечки? Трябва ли да им насаждаме страх от опасност от всичко, което ни заобикаля? Не възпитаваме ли така параноични и невярващи в собствените си способности деца?

Преведох втората статия от блога на Ленор, след онази с метрото. И пак напълно я подкрепям.

Ще убие ли снегът вашето дете?

 Posted on April 1, 2008 by lskenazy

 Има ли някакъв сняг около вас? Ако има, направете си услуга и изяжте една шепа от него. Дайте и на детето си. После изчакайте да видите дали ще умрете. Ако не умрете – а това няма да стане – ще бъдете щастливо освободени от предупреждението ВНИМАНИЕ, ВАШЕТО ДЕТЕ МОЖЕ ДА УМРЕ ОТ ПРАВЕНЕ НА ОБИКНОВЕНИ ДЕТСКИ НЕЩА, в този случай от микробите в снега.

Новина: В снега има бактерии. Както и във всичко останало. В случая със снега, изследователи наскоро разбрали, че понякога от снежинките се създава някакъв вид бактерия, която причинява заболявания при боба и доматите. Ако вашето дете е боб или домат, почистете го добре. 

 Но тъй като повечето от нас нямат деца-растения, историята веднага стартира от съвсем друга платформа. „БЯЛОТО НЕЩО Е ПЪЛНО С БАКТЕРИИ” крещи едно вестникарско издание.  „ЯДЕНЕТО НА СНЯГ ЗАСТРАШАВА УДОВОЛСТВИЕТО НА ДЕЦАТА”, „ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДУПРЕЖДАВАТ ЗА ОПАСЕН СНЯГ” – което, между другото, не е изрично посочено в изследванията. Винаги нащрек и винаги готови да бъдат бдителни, много от майките минаха в състояние на паника (което те естествено приравняват с отговорност).

 „Ние вече говорихме с нашето 7-годишно дете за опасността при яденето на сняг. В него има много бактерии и микроби и можеш да се разболееш.” – разказва майка на име Уитни

 Жената, стояща до нея веднага казва: „В неделя изкарахме кучето си навън и веднага си помислих: Това куче не би трябвало да яде от снега”

 Вижте сега – кучетата ядат сняг, седемгодишните ядат сняг. И освен ако седемгодишните не са яли от снега, който са яли кучетата, всички ще се измъкнат от това живи и здрави. И винаги ще бъде така. Ако започнете да се тревожите за всеки малък микроб на света, ще свършите с решението да затворите детето си в стерилен балон

 Някои майки изглежда са стигнали вече до това решение, ако вземем предвид тези, които присъстваха на сбирката на Майките-управители в сряда, където аз имах презентация и обсъждане с тях.

 „Наскоро чух, че никога не трябва да си поръчваш нарязан лимон в ресторанта, заради досега му до плотовете в кухнята.”, казва Робин, майка на 5-годишно момче. И въпреки че тя обича да си поръчва диетична Кока Кола и да дава лимончето от чашата на сина си, „Това вече няма да се случва. Има прекалено голяма опасност да се разболее.”

 „Лично аз не давам на децата си да ядат леда от чашите, когато пътуваме със самолет, защото четох за бактериите.”, това казва друга майка – Карън.

 Имаше и още една, Рене, която не позволява на сина си да пие вода от чешмата в Ню Йорк – същата вода, която никога не е била причина за масова смърт измежду 8 милиона човека, живеещи в този град. „Аз пия само тази нова норвежка вода, която се добива от глетчерите”, казва тя. И само такава вода дава и на своя син-тийнейджър.

От кога започнахме да се нуждаем от вода, докарана от глетчер на 5000 километра, за да сме здрави? И не трябва ли да се притесняваме повече за самите глетчери, отколкото за няколко бактерии?

Много майки днес изглежда се гордеят със способността си да „сканират”  хоризонта за всяка минимална като прашинка заплаха, а после я взривяват с гаубица. Без сняг, без лимони, без лед, без вода от чешмата. Какво остана? Не съм сигурна. Но знам, че това не е детство.

 Взето от тук: http://freerangekids.wordpress.com/2008/04/01/is-snow-going-to-kill-your-kid/

Свободни деца

Нека да започна с малко предисловие. Преди няколко дни по телевизия TLC гледах реклама на едно ново предаване с провокативното име World’s Worst Mom (Най-лошата майка на света). Главната героиня в тези серии ще бъде Ленор Скенази, която лично е била обявена за най-лошата майка в САЩ. Тя ще помага на семейства с проблемни деца, или… проблемни родители.

Историята на Ленор Скенази е много интересна и ме провокира да прочета половиния й блог (не защото не ми харесва, а защото е огромен и продължавам да чета и в момента). Ленор е американска журналистка, която пише статии, излизащи в над 100 вестника. Нейната работа предлага коментари на всичко – от политика, до семейни отношения и популярни културни феномени. Четиринадесет години е работила в New York Daily News, след това е била в The New York Sun, до неговото закриване през 2008 година. Работила е и в National Public Radio и Mad Magazine.

На 6 април 2008 година излиза авторската й колонка в New York Sun, озаглавена „Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози само в метрото?“. Два дни след това тя е обявена за най-лошата майка в Америка и е поканена да гостува  в едни от най-гледаните шоу програми в САЩ. Много хора я обвиняват в тормоз над собственото й дете, други, обаче, с радост си припомнят своите собствени дни от детството, когато са били свободни и щастливи.

От тук тръгва и  нейната идея за създаване на движението Free Range Kids, или казано на български – Свободно Отглеждани Деца. Основната идея, която е фундамента на движението е, че децата не трябва да се държат под ключ, непрекъснато наблюдавани и напътствани. Те трябва да бъдат оставени да изградят своя индивидуалност, базирана на свобода на действие и мислене. Да са уверени, че могат да се справят сами, без зоркия поглед на родителите си. Това, разбира се, е много кратко и лаконично казано, но по темата има много материали и много информация, които няма да се съберат само в тази публикация.

Тук ви предлагам превод на тази така обсъждана, отхвърляна и харесвана статия от 2008 година.

Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози в метрото само?

 Posted on April 6, 2008 by lskenazy

 Оставих моето 9-годишно дете в магазин Блумингдейл преди двe седмици. Когато за последно го видях, той беше на първия етаж при чантите, а аз бързо изчезнах през вратата. Чао-чао! Забавлявай се!

И той го направи! Забавлява се и се прибра съвсем сам вкъщи с метрото и автобуса.

 Бях ли разтревожена? Да, мъничко. Но и не бях прекалено притеснена. Не е ли Ню Йорк толкова безопасен, колкото беше през 1963 година? Все пак не живеем в центъра на Багдад.

 Както и да е, седмици наред моят син ме молеше да го оставя някъде, където и да е, и да му позволя сам да реши как да се прибере вкъщи. И така, в тази слънчева неделя му дадох справочник на метрото, карта за метро, банкнота от 20 долара и няколко монети, просто за всеки случай, ако реши да се обади по телефона.

 Не му дадох мобилен телефон. Не исках да го изгуби. И не, не съм го проследявала, не съм се изживявала като мама-частен детектив. Вярвах, че може сам да се сети, че трябва да се качи на метрото от Лексингтън авеню, а после от 34-та улица на автобуса до вкъщи. Ако не може да направи това, вярвах, че ще се сети да пита някой непознат. После дори повярвах, че непознатият няма да си помисли: „Божееее, щях да хващам метрото за вкъщи, но сега си мисля дали вместо това да не отвлека това прекрасно дете?”. 

 Дългата история накратко: моят син се върна вкъщи, зареден и екзалтиран от своята независимост.

 Историята в дълъг вариант и с анализ: Половината хора, на които разказах това, искаха веднага да ме предадат на службите за закрила на детето за тормоз. Дали е нормално да отглеждаме децата си, като ги държим под ключ, с каска, мобилен телефон,  детегледачка и постоянно видеонаблюдение? Не е нормално. Инвалидизиращо е – и за нас, и за децата.

 И все пак:

 „Как щяхте да се почувствате, ако сина ви не се беше върнал вкъщи?” – попита Вики Гарфънкъл – майка на четири деца от Ню Джърси.

 Познайте, мис Гарфънкъл: щях да бъда опустошена. Но дали това може да ме убеди, че нито една майка не трябва да оставя детето си да се вози на метрото само? Не. Ако не беше се върнал, това щеше да бъде просто още един ужасен, но много рядък пример за случайно насилие. Такъв пример, който хиперзагрижените родители използват за доказателство, че всеки ден и по всякакъв начин нашите деца са все по-уязвими. 

 „Карли Брускиа – не знам дали сте запозната с този случай, но ако не сте – тя беше от Флорида и един ден се отдалечила от дома си на около миля. И тогава, посред бял ден, в 11 часа предиобед, тя била отвлечена от непознат, който се гаврил с нея, убил я и я захвърлил зад една църква”. Тази история ми разказа Катрин Франсис, управителката на safetynet4kids.com, веднага след като я попитах какво мисли за моя син, който обикаля наоколо сам самичък. Тя управлява компания, която произвежда снимки на деца с размер за портфейл и техни пръстови отпечатъци, просто за всеки случай.

 Разбира се, че знам исторята на Карли Брускиа. Това е проблемът. Всички знаем тази история. И онази за мормонското момиче от Юта, и онази за малкото момиченце в Испания. И точно заради това, когато мислим да оставим сами децата си, в главите ни започват да се въртят като кинолента всички тези истории. Дори започваме да си представяме как ще изглеждаме като участници в Шоуто на Лари Кинг. 

 „Не искам да ме дават по телевизията как обяснявам изчезването на моята дъщеря” – казва Гарт Шото,  когато говоря с него за случката с метрото.

 В наши дни, когато почине дете, целият свят и в частност телевизията, обвиняват родителите. За всички това е толкова просто! И въпреки това Тревър Бътъруърт, говорител на изследователския център STATS.org казва: „Статистиката показва, че тези случаи са извънредно редки, а ние не можем да предпазим хората от случайни нещастия. Това би било равносилно на опит за изобретяване на щит, който ни предпазва от мълнии.”

По данни на Министерство на правосъдието броят на отвлечените деца спада с годините. Е, тогава защо да не пускаме децата си сами да се прибират от училище?

Родителите са в капана на тревожността, а когато човек е разтревожен, преценката му е напълно изкривена. По този начин мисълта да пуснат децата си да играят сами на площадката, започва да изглежда като разрешение за игра на влаковите релси. В дъжда. Облечени с тъмни, не-светлоотразяващи якета.

 Проблемът с държанието „всичко е опасно” е, че свръхпредпазването е опасно само по себе си. Дете, което мисли, че не може да направи нищо само, в края на краищата наистина не може.

 Междувременно, моят  син иска следващото му пътуване да започне от нашия квартал Куинс. Съмнявам се някой да сметне това за много смела постъпка. По-скоро на хората ще им се стори като пътуване на стоп през Йемен.

Ето ти картата за метрото, дете. Тръгвай.

Това е блогът на Ленор Скенази: http://freerangekids.wordpress.com/

Очаквайте продължение…. 🙂

100 сантиметра

Ударих 100 сантиметра обиколка на корема. 🙂 Днес на женската консултация имаше мерки и теглилки и се оказах със завидните 100 сантиметра и цели 63 килограма. Килцата чак толкова не ме впечатляват, защото съм само с 5 отгоре. Намерих една таблица с препоръчителните за качване килограми при бременност с близнаци. Въведох си моите „стройни“ 155 сантиметра височина и ми излезе, че в тези седмици трябва да тежа 69.900 килограма. А накрая трябва да чукна 77. Това по никакъв начин не може да стане! Ако аз тежа 77 кила, просто трябва да се просна на леглото и да не мърдам, щото краката ми ще се скършат от тежестта. 🙂 Та,  оставям малоумните таблици и си карам както досега.

 Диванетата днес изнесоха спектакъл на докторката и на Жоро. Мятаха се, блъскаха сондата на ехографа, жената ги гони из корема ми, за да им измери главите…. Абе, бесни! Вече знам защо съм само един корем на кльощави крака. Ми, просто близнаците „изяждат“ всичко! Двете са доста големички – едното е 900 грама, другото е 950. Скоро с тези темпове ще чукнат по 1 килце. От толкова много въртене и мятане, и двамата вече са в други пози, седнали са на дупетата си. Веселбата е пълна! 🙂