1 ян.
The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2011 annual report for this blog.
Here’s an excerpt:
The concert hall at the Syndey Opera House holds 2,700 people. This blog was viewed about 20 000 times in 2011. If it were a concert at Sydney Opera House, it would take about 7 sold-out performances for that many people to see it.
28 ное.
Както обещах, това е продължението на предната ми публикация. Знам, че много от вас ще си кажат, че първо трябва да имам деца и после да давам акъли, но… все пак устата на една учителка не може да бъде затворена лесно. 🙂
Така, както вече писах, фен съм на Ленор Скенази и по-точно на свободното отглеждане на децата. Не съм имала свои деца до сега, предстои ми и това приключение, но пък съм работила с много деца. Никога не съм била привърженик на прекалените забрани, на прекаленото внимание и вманиачаване. Нямам представа накъде ще изтрещя като родя, но много искам нашите деца да могат да опознаят света по свой начин и да бъдат себе си, а не отражение на нашите амбиции. Винаги съм се дразнила на бабите по градинките, които непрекъснато крещят на внуците си да не бягат, защото ще паднат, да не се качват на катерушките, защото ще се ударят, да не се заравят в пясъка, защото ще се изцапат….и още много НЕ, НЕ, НЕ… За какво тогава извеждате децата навън?
Аз също съм падала, удряла съм се, цапала съм се, но съм изживяла страхотно детство. Двете със сестра ми бяхме качени на върха на черешата ни, от където по цял ден ядяхме черешки, без дори да се сетим да ги измием. И родителите ни не натякваха за това. Играли сме на гоненица, криеница, прибирали сме се в 22.00 вечерта. Катерихме се по един гараж и крадяхме смокините на съседите. 🙂 Въпреки че нашият двор беше пълен със смокинови дървета.
Когато свърши предучилищната, трябваше да се измисли какво да ме правят цяло лято преди първи клас. Няколко дни ходих с майка и татко на работа, докато не ми омръзна да ме вдигат в 7 часа и… една сутрин казах, че оставам у нас. Оставиха ме. Поисках да оставят и сестра ми с мен, а тя беше почти на 4 години. Оставиха и нея. И оживяхме. Не само това, ами ни беше и забавно. Хапвахме си доматки и краставички от градината на татко, филии с лютеница и сирене, плодово прясно мляко в пликчета и бяхме СВОБОДНИ. Организирахме си войни, момичета срещу момчета, с пръскане с вода от шишета Веро. Обикновено нашата къща беше крепостта на момичетата. 🙂 В резултата на всичко това ние израснахме ЩАСТЛИВИ деца.
Ще кажете, че сега времената са други. И ще бъдете прави. Но, значи ли това, че децата ни трябва да бъдат подтискани? Трябва ли да им забраняваме простички неща като бягането навън, катеренето, ровенето в пясъка, събирането на камъчета и буболечки? Трябва ли да им насаждаме страх от опасност от всичко, което ни заобикаля? Не възпитаваме ли така параноични и невярващи в собствените си способности деца?
Преведох втората статия от блога на Ленор, след онази с метрото. И пак напълно я подкрепям.
Posted on April 1, 2008 by lskenazy
Има ли някакъв сняг около вас? Ако има, направете си услуга и изяжте една шепа от него. Дайте и на детето си. После изчакайте да видите дали ще умрете. Ако не умрете – а това няма да стане – ще бъдете щастливо освободени от предупреждението ВНИМАНИЕ, ВАШЕТО ДЕТЕ МОЖЕ ДА УМРЕ ОТ ПРАВЕНЕ НА ОБИКНОВЕНИ ДЕТСКИ НЕЩА, в този случай от микробите в снега.
Новина: В снега има бактерии. Както и във всичко останало. В случая със снега, изследователи наскоро разбрали, че понякога от снежинките се създава някакъв вид бактерия, която причинява заболявания при боба и доматите. Ако вашето дете е боб или домат, почистете го добре.
Но тъй като повечето от нас нямат деца-растения, историята веднага стартира от съвсем друга платформа. „БЯЛОТО НЕЩО Е ПЪЛНО С БАКТЕРИИ” крещи едно вестникарско издание. „ЯДЕНЕТО НА СНЯГ ЗАСТРАШАВА УДОВОЛСТВИЕТО НА ДЕЦАТА”, „ИЗСЛЕДВАНИЯ ПРЕДУПРЕЖДАВАТ ЗА ОПАСЕН СНЯГ” – което, между другото, не е изрично посочено в изследванията. Винаги нащрек и винаги готови да бъдат бдителни, много от майките минаха в състояние на паника (което те естествено приравняват с отговорност).
„Ние вече говорихме с нашето 7-годишно дете за опасността при яденето на сняг. В него има много бактерии и микроби и можеш да се разболееш.” – разказва майка на име Уитни
Жената, стояща до нея веднага казва: „В неделя изкарахме кучето си навън и веднага си помислих: Това куче не би трябвало да яде от снега”
Вижте сега – кучетата ядат сняг, седемгодишните ядат сняг. И освен ако седемгодишните не са яли от снега, който са яли кучетата, всички ще се измъкнат от това живи и здрави. И винаги ще бъде така. Ако започнете да се тревожите за всеки малък микроб на света, ще свършите с решението да затворите детето си в стерилен балон
Някои майки изглежда са стигнали вече до това решение, ако вземем предвид тези, които присъстваха на сбирката на Майките-управители в сряда, където аз имах презентация и обсъждане с тях.
„Наскоро чух, че никога не трябва да си поръчваш нарязан лимон в ресторанта, заради досега му до плотовете в кухнята.”, казва Робин, майка на 5-годишно момче. И въпреки че тя обича да си поръчва диетична Кока Кола и да дава лимончето от чашата на сина си, „Това вече няма да се случва. Има прекалено голяма опасност да се разболее.”
„Лично аз не давам на децата си да ядат леда от чашите, когато пътуваме със самолет, защото четох за бактериите.”, това казва друга майка – Карън.
Имаше и още една, Рене, която не позволява на сина си да пие вода от чешмата в Ню Йорк – същата вода, която никога не е била причина за масова смърт измежду 8 милиона човека, живеещи в този град. „Аз пия само тази нова норвежка вода, която се добива от глетчерите”, казва тя. И само такава вода дава и на своя син-тийнейджър.
От кога започнахме да се нуждаем от вода, докарана от глетчер на 5000 километра, за да сме здрави? И не трябва ли да се притесняваме повече за самите глетчери, отколкото за няколко бактерии?
Много майки днес изглежда се гордеят със способността си да „сканират” хоризонта за всяка минимална като прашинка заплаха, а после я взривяват с гаубица. Без сняг, без лимони, без лед, без вода от чешмата. Какво остана? Не съм сигурна. Но знам, че това не е детство.
Взето от тук: http://freerangekids.wordpress.com/2008/04/01/is-snow-going-to-kill-your-kid/
22 ное.
Нека да започна с малко предисловие. Преди няколко дни по телевизия TLC гледах реклама на едно ново предаване с провокативното име World’s Worst Mom (Най-лошата майка на света). Главната героиня в тези серии ще бъде Ленор Скенази, която лично е била обявена за най-лошата майка в САЩ. Тя ще помага на семейства с проблемни деца, или… проблемни родители.
Историята на Ленор Скенази е много интересна и ме провокира да прочета половиния й блог (не защото не ми харесва, а защото е огромен и продължавам да чета и в момента). Ленор е американска журналистка, която пише статии, излизащи в над 100 вестника. Нейната работа предлага коментари на всичко – от политика, до семейни отношения и популярни културни феномени. Четиринадесет години е работила в New York Daily News, след това е била в The New York Sun, до неговото закриване през 2008 година. Работила е и в National Public Radio и Mad Magazine.
На 6 април 2008 година излиза авторската й колонка в New York Sun, озаглавена „Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози само в метрото?“. Два дни след това тя е обявена за най-лошата майка в Америка и е поканена да гостува в едни от най-гледаните шоу програми в САЩ. Много хора я обвиняват в тормоз над собственото й дете, други, обаче, с радост си припомнят своите собствени дни от детството, когато са били свободни и щастливи.
От тук тръгва и нейната идея за създаване на движението Free Range Kids, или казано на български – Свободно Отглеждани Деца. Основната идея, която е фундамента на движението е, че децата не трябва да се държат под ключ, непрекъснато наблюдавани и напътствани. Те трябва да бъдат оставени да изградят своя индивидуалност, базирана на свобода на действие и мислене. Да са уверени, че могат да се справят сами, без зоркия поглед на родителите си. Това, разбира се, е много кратко и лаконично казано, но по темата има много материали и много информация, които няма да се съберат само в тази публикация.
Тук ви предлагам превод на тази така обсъждана, отхвърляна и харесвана статия от 2008 година.
Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози в метрото само?
Posted on April 6, 2008 by lskenazy
Оставих моето 9-годишно дете в магазин Блумингдейл преди двe седмици. Когато за последно го видях, той беше на първия етаж при чантите, а аз бързо изчезнах през вратата. Чао-чао! Забавлявай се!
И той го направи! Забавлява се и се прибра съвсем сам вкъщи с метрото и автобуса.
Бях ли разтревожена? Да, мъничко. Но и не бях прекалено притеснена. Не е ли Ню Йорк толкова безопасен, колкото беше през 1963 година? Все пак не живеем в центъра на Багдад.
Както и да е, седмици наред моят син ме молеше да го оставя някъде, където и да е, и да му позволя сам да реши как да се прибере вкъщи. И така, в тази слънчева неделя му дадох справочник на метрото, карта за метро, банкнота от 20 долара и няколко монети, просто за всеки случай, ако реши да се обади по телефона.
Не му дадох мобилен телефон. Не исках да го изгуби. И не, не съм го проследявала, не съм се изживявала като мама-частен детектив. Вярвах, че може сам да се сети, че трябва да се качи на метрото от Лексингтън авеню, а после от 34-та улица на автобуса до вкъщи. Ако не може да направи това, вярвах, че ще се сети да пита някой непознат. После дори повярвах, че непознатият няма да си помисли: „Божееее, щях да хващам метрото за вкъщи, но сега си мисля дали вместо това да не отвлека това прекрасно дете?”.
Дългата история накратко: моят син се върна вкъщи, зареден и екзалтиран от своята независимост.
Историята в дълъг вариант и с анализ: Половината хора, на които разказах това, искаха веднага да ме предадат на службите за закрила на детето за тормоз. Дали е нормално да отглеждаме децата си, като ги държим под ключ, с каска, мобилен телефон, детегледачка и постоянно видеонаблюдение? Не е нормално. Инвалидизиращо е – и за нас, и за децата.
И все пак:
„Как щяхте да се почувствате, ако сина ви не се беше върнал вкъщи?” – попита Вики Гарфънкъл – майка на четири деца от Ню Джърси.
Познайте, мис Гарфънкъл: щях да бъда опустошена. Но дали това може да ме убеди, че нито една майка не трябва да оставя детето си да се вози на метрото само? Не. Ако не беше се върнал, това щеше да бъде просто още един ужасен, но много рядък пример за случайно насилие. Такъв пример, който хиперзагрижените родители използват за доказателство, че всеки ден и по всякакъв начин нашите деца са все по-уязвими.
„Карли Брускиа – не знам дали сте запозната с този случай, но ако не сте – тя беше от Флорида и един ден се отдалечила от дома си на около миля. И тогава, посред бял ден, в 11 часа предиобед, тя била отвлечена от непознат, който се гаврил с нея, убил я и я захвърлил зад една църква”. Тази история ми разказа Катрин Франсис, управителката на safetynet4kids.com, веднага след като я попитах какво мисли за моя син, който обикаля наоколо сам самичък. Тя управлява компания, която произвежда снимки на деца с размер за портфейл и техни пръстови отпечатъци, просто за всеки случай.
Разбира се, че знам исторята на Карли Брускиа. Това е проблемът. Всички знаем тази история. И онази за мормонското момиче от Юта, и онази за малкото момиченце в Испания. И точно заради това, когато мислим да оставим сами децата си, в главите ни започват да се въртят като кинолента всички тези истории. Дори започваме да си представяме как ще изглеждаме като участници в Шоуто на Лари Кинг.
„Не искам да ме дават по телевизията как обяснявам изчезването на моята дъщеря” – казва Гарт Шото, когато говоря с него за случката с метрото.
В наши дни, когато почине дете, целият свят и в частност телевизията, обвиняват родителите. За всички това е толкова просто! И въпреки това Тревър Бътъруърт, говорител на изследователския център STATS.org казва: „Статистиката показва, че тези случаи са извънредно редки, а ние не можем да предпазим хората от случайни нещастия. Това би било равносилно на опит за изобретяване на щит, който ни предпазва от мълнии.”
По данни на Министерство на правосъдието броят на отвлечените деца спада с годините. Е, тогава защо да не пускаме децата си сами да се прибират от училище?
Родителите са в капана на тревожността, а когато човек е разтревожен, преценката му е напълно изкривена. По този начин мисълта да пуснат децата си да играят сами на площадката, започва да изглежда като разрешение за игра на влаковите релси. В дъжда. Облечени с тъмни, не-светлоотразяващи якета.
Проблемът с държанието „всичко е опасно” е, че свръхпредпазването е опасно само по себе си. Дете, което мисли, че не може да направи нищо само, в края на краищата наистина не може.
Междувременно, моят син иска следващото му пътуване да започне от нашия квартал Куинс. Съмнявам се някой да сметне това за много смела постъпка. По-скоро на хората ще им се стори като пътуване на стоп през Йемен.
Ето ти картата за метрото, дете. Тръгвай.
Това е блогът на Ленор Скенази: http://freerangekids.wordpress.com/
Очаквайте продължение…. 🙂
17 ное.
Ударих 100 сантиметра обиколка на корема. 🙂 Днес на женската консултация имаше мерки и теглилки и се оказах със завидните 100 сантиметра и цели 63 килограма. Килцата чак толкова не ме впечатляват, защото съм само с 5 отгоре. Намерих една таблица с препоръчителните за качване килограми при бременност с близнаци. Въведох си моите „стройни“ 155 сантиметра височина и ми излезе, че в тези седмици трябва да тежа 69.900 килограма. А накрая трябва да чукна 77. Това по никакъв начин не може да стане! Ако аз тежа 77 кила, просто трябва да се просна на леглото и да не мърдам, щото краката ми ще се скършат от тежестта. 🙂 Та, оставям малоумните таблици и си карам както досега.
Диванетата днес изнесоха спектакъл на докторката и на Жоро. Мятаха се, блъскаха сондата на ехографа, жената ги гони из корема ми, за да им измери главите…. Абе, бесни! Вече знам защо съм само един корем на кльощави крака. Ми, просто близнаците „изяждат“ всичко! Двете са доста големички – едното е 900 грама, другото е 950. Скоро с тези темпове ще чукнат по 1 килце. От толкова много въртене и мятане, и двамата вече са в други пози, седнали са на дупетата си. Веселбата е пълна! 🙂
16 ное.
Вече знам, че ако бях на работа просто нямаше да издържа. Не че издържам много вкъщи, но имам толкова голям корем, че хич не ми е ясно как щях да се клатушкам по градския транспорт. Да не говорим пък за опцията грижа за 30 деца. 🙂
Всеки ден се изумявам на промените, които се случват с мен. Вече не си виждам стъпалата, не мога да си обувам и събувам обувките, за чорапите дори не трябва и да споменавам, голям зор са ми. Изкачвам 5-10 стъпала и се задъхвам така, все едно съм пробягала маратон. Вечер съм толкова „привлекателна“ и „секси“ като си легна, че аз самата не мога да се понасям – пъшкам и пуфтя като парен локомотив при всяко обръщане, издавам едни мъчителни стенания, защото гърба и кръста толкова яко ме болят, че ми спира въздуха. Отделно, понякога забравям, че съм бременна и се засилвам да лягам по корем. За щастие, досега съм се спирала и не съм успявала да се пльосна на дивана като идиот. 🙂 Прибавям и „приятния“ сърбеж по кожата на корема ми, която със сигурност вижда голям зор от разпъването, липсата на дрехи, които да ми стават, зимните якета, които не мога да закопчавам посмъртно вече и не на последно място, както Жоро каза снощи: „Никаква икономия на сапун не можем да правим заради твоя голям корем“. 🙂
Като за край пускам едно клипче, снимано днес, от веселбата, която си спретват Борис и Лора в корема ми:
21 окт.
Някои ще си помисли, че е голям кеф да не ходиш на работа, да спиш по цял ден и да гледаш филми. Е, да ви светна, не е чак толкова прекрасно! Не работя от края на май месец и скоро ще станат цели 5 месеца гледане на филми. Вече не ми се гледат. Честна пионерска! 🙂
Преди 20 дни минах и през серклаж. Та, хайде да обясня какво е това, като съм почнала да обяснявам всички процедури….:) „С обща анестезия (пълна упойка) на шийката на матката в областта на вътрешния отвор се правят шевове с копринен или найлонов конец, а в редица случаи се слага специален пръстен.“ – това пише в чичо Гугъл. На мен май ми сложиха пръстен, ама не съм се задълбавала в подробности. Приеха ме в МБАЛ „Свети Иван Рилски Чудотворец“ в Стара Загора на 29.09 следобед, сложиха ме в родилното отделение в стая с една мама и нейното току що родено бебче. Взеха ми кръв, урина, правиха снимка на диванетата и така. На следващия ден ме взеха сутринта, заведоха ме в операционната, позабавлявахме се с анестезиолога (не знам дали е задължително всички анестезиолози да са зевзеци, ама до сега не съм попадала на сърдит и темерутест анестезиолог 🙂 ), слушахме едно бясно диско по уредбата, направо очаквах всички да ударят по една пета и да изтанцуват нещо в стил Джон Траволта и „Треска в събота вечер“, по някое време ми пожелаха приятни сънища и…се събудих след час в моята стая. После си постоях до вечерта с включена система с Магнезий и антибиотици и това беше. Нямах болки, нямах никакви неразположения, чувствах се прекрасно. За това допринесоха и докторите и акушерките от болницата. За първи път се почувствах човек в болница. Говориха ми на ВИЕ, което за мен е направо странно, идваха и ме наблюдаваха много често. Да не говорим за условията в тази болница. Вярно, че е частна, но си работи и със здравната каса и за операции и процедури само си доплащаш по техния ценоразпис. Всяка стая е с баня и тоалетна, ама такава, дето не можем да си позволим да си направим у нас. Съответно, банята е заредена до последно с хигиенни принадлежности, които са необходими за родилките – три размера превръзки, тоалетна хартия, течен сапун…Бебетата са при майките си, но за тях се грижат акушерките – идват на определени часове с готови шишета с адаптирано мляко, вода, сменят памперси. В същото време насърчават всички майки да си кърмят децата, показват, обясняват, дават помпи за кърма на всеки, който иска. Това е моята болница! Вече реших окончателно, че там ще се появат на бял свят близнаците ни, защото ще бъдат посрещнати като бели хора, съответно и с мен ще се държат така. Оказа се също, че татковците могат да идват по всяко време, за тях няма часове за свиждане. Никой не ги пита „`ко прайш ти тука“… Абе, място за сравнение с ямболската болница няма! Все едно са на различни планети…Което е тъжно…
Иначе, вече се стряскам като мина пред огледалото, защото го заемам почти цялото. Понякога ми липсва старото ми слабо тяло и като се сетя, че имам още три месеца да раста на килца, ме хваща депресия направо. Има дни, в които се харесвам и такива, в които не мога да се гледам. Хормоните ми бушуват и ме карат да рева за всяко малко нещо, колкото и глупаво да е то. Нощният сън го отписах съвсем, защото гърбът ме боли зверски, не мога сама да си обувам обувките, да не говорим каква гимнастика правя с чорапите….
И въпреки това, въпреки всички маловажни и големи неразположения, въпреки лошите настроения понякога, аз съм щастлива. Аз съм най-щастливата! Когато ми стане тегаво, тъжно или депресарско, мислено си фраскам един шамар и се усмихвам. До сега си мислих, че е грешно да се оплаквам и да мрънкам. Все пак толкова години чакахме тези бебета, сега остава и да се оплаквам…Ама, разбрах, че е глупаво да се правя на герой. Всеки има своите слаби моменти и е съвсем нормално да си помрънкам малко. 🙂 После все идва моментът, в който някой ме изритва бясно в корема ми, прави ми бабунка и ме кара да се смея на глас. Тогава забравям всички глупости, които съм си мислила и които са ме вкарвали в депресивни състояния.
И още нещо да си призная – чакаме момче и момиче, Борис и Лора. Вече ме сърбят ръцете да започна да купувам разни неща. Една от причините да издържам лесно затворена у нас е правенето на списъци и планове. Знам всички сайтове за детски стоки, всички марки колички за близнаци, всички сгъваеми и несгъваеми легълца, дрешки, козметика….Абе, аз съм жената-план, ей! 🙂
Та, това правя засега – нищо особено, стоя и си пазя бебетата. Което, всъщност, е най-важната и отговорна задача на света! 🙂
28 авг.
Преди пет години този така обикновен и горещ августовски ден (28.08.2006) щеше да завърши доста необикновено. Вечерта, на фона на моя (а вече и нашия) любим филм „Love actualy“ получих най-сладкото предложение за женитба. Докато един от героите предлагаше брак на героинята, Жоро изведнъж изтърси: „А ти кога ще се омъжиш за мен?“. Аз се засмях. Ама той продължи да пита. На третия път вече разбрах, че не се шегува и отговорих: „Когато поискаш“. Ето така, гушнати на един фотьойл решихме, че ще се женим. Само месец след началото на нашата връзка. И тъй като предложението беше абсолютно спонтанно, а решението за него взето за 5 секунди, нямаше годежен пръстен. Ама за това хич не ми пукаше. След 5 минути знаеше сестра ми, след още пет знаехме датата, след още пет знаехме кои ще са ни кумове и им се обадихме късно-късно вечерта да ги изненадаме. Не ни повярваха. Както и много хора след тях. Всички се засмиваха скептично и винаги казваха: „Да бе, да!“ Да не казвам как шашнахме родителите си, особено моите. Ама успяха бързо да се съвземат, защото сватбата вече беше насрочена за след точно два месеца – 28.10.2006.
Тогава изглеждахме ухилени като зелки, както си изглеждаме и сега. Само бръчиците ни бяха доста по-малко. Ето това сме ние два месеца преди сватбата:
От тогава насам се борим за мечтите си и имаме все нови и нови. Никога не сме се карали, дори не сме си повишавали тон, не сме си мълчали, не сме се цупили за нещо…Имахме една голяяяяяяяяяяяма мечта, която е още от преди предложението – да станем родители. Тази мечта е на път да стане реалност, че дори и двойна. 🙂
През тези пет години непрекъснато се сещахме за липсата на пръстен. До днес, когато Жоро ме събуди в 7.30 сутринта и ми подари прекрасен и нежен годежен пръстен с ново предложение. Ще се омъжвам за него всяка година, ако трябва, защото го обичам и така ще бъде винаги. Ето и пръстена, който чаках пет години:
Днес сме малко по-зрели, бръчките ни са повечко, но сме щастливи, защото сме заедно.
17 авг.
Никой не обича да влиза в болници, аз също, но пък никога не съм се страхувала. Щом ми казват, че трябва, значи трябва. Не правя драми. Но, имам особено мнение за ямболската болница и то се потвърди миналата седмица, която изкарах там.
Приеха ме в понеделник с кървене. Докторът, който ме прие и прегледа ми хареса, не съм го виждала преди, но пък обяснява добре, показва ми на екрана на ехографа всичко и ме успокоява, че бебчовците са добре, но е хубаво да остана за наблюдение поне три дни. Оставам. Идва една акушерка и ми слага система. На въпроса ми какво е лекарството в банката, отговорът е: „Ще изтече бързо, не се притесявай“. Обичам да ми говорят на ТИ.
Вторник. Докторът същия, кървене няма, ама боли. Разбирам, че трите дни ще станат повечко. Бият ми Папаверин през няколко часа и дупето ми е синьо още на втория ден. Питат ме акушерките кой ме е насинил, казвам ВИЕ. „Ааааа, тука не правим такива неща, не може от нас да си така синя!“ Оставям ги да се мислят за непогрешими. По някое време питам едната акушерка, може ли докторът и днес да ме види на ехографа. Отговор: „Че защо?“. Ми, не съм ли в болница?!?! Ако трябва ще ме гледат по два пъти на ден. Така и не извикаха доктор. Отварям скоба и обяснявам. Въпросният видеозон е включен денонощно и е в стая точно срещу моята. Използва се по 2-3 пъти на ден и то все за разни момичета, които не са пациентки на отделението за патологична бременност. Идват разни, преглеждат ги и после си отиват. Междувременно получавам „мил“ съвет от една акушерка: „Ми, като те боли, ще лежиш!“. Пък аз не съм тръгнала да тичам…
Сряда. Визитация, друг доктор на смяна, отново кървене. Човекът идва, отваря ми голямата папка и му става интересно. Говорим си много, обяснява ми някои неща и казва, че иска да ме види на ехограф. Най-после! Оказва се, че едно от ембриончетата, които редуцирахме вече го няма, та от там идва кървенето. Обаче, ми изписа едни инжекции, че дори и ми ги сложиха, от които няма никаква нужда. Дори ми каза, че трябва да си ги слагам чак до края на 16 седмица. Връчихме на Жоро рецепта и той купи цели 5 броя. Естествено, моята докторка каза, че това е пълна глупост и ми останаха две ампули , които подарих на едно момиче, което има истинска нужда от тях. После разбрах, че този доктор „обича“ така да тъпче бременните с всякакви лекарства, които са възможни. Междувременно, ми казаха, че не трябва да се движа много, а Жоро ми донесе лекарства. Оказа се, че асансьорът не работи и нямаше по никакъв начин да се съглася да слизам и да качвам три етажа. Решихме, че ще даде лекарствата на една санитарка. След 10 минути въпросната дойде намусена, тръсна ми торбичката с лекарства на леглото и ми се сопна: „Не можа ли сама да слезеш да си ги вземеш?“, казвам, че мога да сляза, но не мога да се кача, защото няма асансьор. Великият отговор беше: „А, няма асансьор, той тръгва спира, трябваше да опиташ повече.“ Както казах, обичам да ми говорят на ТИ.
Четвъртък. На смяна е една възрастна докторка, на която не знам дали да споменавам името. Влезе в стаята ми, седна на отсрещното легло, не ме погледна нито веднъж. Наистина. Пита ме имам ли проблеми, казах, че ме боли. Пак без да ме погледне ми изписа още 6 Папаверина, но по два пъти на ден и…си замина. Всичко това автоматично означаваше, че няма да си тръгна поне до неделя. Вече не можех да спя обърната на една страна, само по гръб, защото всичко ме болеше от инжекциите. В този четвъртък ми доведоха съквартирантка – Стела, с която поне си изкарахме добре до края. И на нея не й дадоха никаква информация за системите, само по обясненията за страничните ефекти разбрахме, че в банката има Магнезий.
Петък. Нищо интересно. На визитация дойде един възрастен доктор, който протропваше по коридорите с едно огромно сабо. 🙂 Вече се побърквах в тая болница. Ако беше за инжекциите Папаверин, можеха да ми ги слагат и вкъщи.
Събота. Денят, в който щяха да уморят моята съквартирантка. Рано сутринта й пуснаха пак система с Магнезий, която върви много бавно. След редовната доза инжекции в 6 сутринта и двете заспахме. По едно време, навън вече беше светло, Стела ме събуди и ме помоли да отида до акушерките и да им кажа, че я тресе. Виждам, че започва да трепери и бързо отивам. Акушерката ме поглежда гадно и ме пита“Тресе ли я? Че от кво ще я тресе?“. Казвам й, че ако дойде, може и да разбере. Отиваме в стаята, а Стела вече се тресе неудържимо. Много й е студено, стиска зъби и вдига температура 38.7 за пет минути. Изключиха й системата, сложиха й инжекция аналгин, пуснаха й друга система с бистър разтвор и я завиха с две дебели одеала. След двайсетина минути започна да й минава. Идва същия възрастен доктор от предния ден на визитация. Вместо да спре Магнезия на Стела, той казва, че няма смисъл от система в 10 вечерта, само в 2 часа следобед да й сложат нова. Идва следобедът, на нея й бодват системката и пак се унасяме в сън, защото просто полудявахме от скука. След един час Стела пак ме събужда и казва, че започва да настръхва, да отивам при акушерките пак. Ситуацията е същата. Почти. Този път е по-зле. Непрекъснато треперене, направо до степен подскачане в леглото. Не може да си поеме въздух от треперенето и се чува как хрипти при опит да диша. Ноктите й са сини, устните също. Температурата е 39.3. Не може да отговори на нито един от въпросите на доктора, защото трепери ужасно много. Навън е жега, а тя е завита с двете дебели одеала. Следва същата схема от сутринта – аналгин и система с бистър разтвор. Дойде шефа на отделението. Опита се да поговори с нея, да я разсее, стоя много при нас. Мина й отново след около 20 минути и най-после решиха да не й слагат повече система с Магнезий. Беше очевадно, че прави алергична реакция, но на докторите им трябваше втори такъв пристъп за да разберат веднъж за винаги, че няма да стане работа с Магнезия. Не знам, останах безмълвна, шашната, ядосана и ми стана някак тъжно, че в моя роден град няма кой да се погрижи за бременните жени адекватно, с внимание…
Неделя. На визитация е докторът, който ме прие в понеделник. Зададе ми най-чакания въпрос – искам ли да си ходя. 🙂 Естествено, че искам!!!! Прегледа ме на ехографа, разбра се, че редуцираните ембриони вече ги няма. А нашите близнаци си бяха екстра. Едното си поспиваше, другото си танцуваше. 🙂 Поговорихме си надълго, обясни ми доста неща и ми каза да си стоя вкъщи, да не се връщам на работа и да не правя нищо, което изисква по-голямо движение. Накрая завърши с думите: „Като те гледам колко си „стройна“, ако изкараш до 35 седмица, трябва да ти дадем медал.“ Е, какво да направя като съм мини и само 1.55? 🙂 Приготвям се за 10 минути и съм готова за тръгване. Бебчетата са добре и аз летя! Стела ще остане още малко заради треската и вдигнатата температура. За дните, в които е там никой не я погледна на видеозона, поне след вдигането на температурата да видят как е бебето й. Вече не се учудвам….Излизам от болницата на бегом.
Едно от най-неприятните неща в патологията бяха циганките. В болницата е направен ремонт скоро, който и в момента продължава. В патологията са сложили ламиниран паркет във всички стаи и са боядисали стените. Хлебарки вече няма. Ремонтирани са банята и тоалетните. Да, ама циганките си влизат в тоалетната и после не пускат водата. Просто не знаят от къде, кога са виждали тоалетни със сифон???? Оставете това, ама те и вратите на тоалетните не си затваряха. Влизам аз и виждам, че всички врати са отворени. Какво беше изумлението ми, когато открих, че всички са заети!!! Санитарките миеха тоалетната два пъти на ден, в останалото време ми се налагаше непрекъснато да затварям вратата, за да се отърва от ужасната смрад, тъй като стаята ми беше точно отсреща. Банята я ползвахме само ние двете със Стела. 🙂 Хич не се изненадах. В сряда всички 5-6 циганки влязоха дружно в банята и се изкъпаха заедно, като през цялото време се кикотиха и викаха. Това беше. Изглежда сряда е ден за баня. 🙂
Ако имах възможност да пътувам в деня, когато ме приеха, в никакъв случай нямаше да вляза в патологията на ямболската болница. Изживяването е меко казано неприятно.
6 авг.
Влизането в болница винаги е съпроводено с голяма подготовка. Не обичам нощници, но ми се наложи да си купя, само за да я използвам един ден в болницата. Намерих си една в крещящ оранжев цвят, с избродирани електриково зелени пеперуди по нея. Пълен кич! Ама това ми стана. 🙂
Приеха ме в МБАЛ „Света София“ рано сутринта в четвъртък. Доктор Мазнейкова дойде, показа ми в коя стая да се настаня и каза, че ме чака за преглед. Облякох си аз фешън нощничката и зачаках сестрата да ме извика. Обадих се и на Жоро да му кажа да изчака докато мине прегледа, за да знам кога ще е редукцията. Влизам си аз в кабинета на докторката (който, честно казано, е голям колкото нашия апартамент), лягам си на кушетката, преглеждат ме с ехографа. Доктор Мазнейкова казва, че трябва да се махнат еднояйчните близнаци, както си мислихме и ние. И такаааа, аз съм готова да ставам, когато тя изведнъж ме пита дали съм запозната с процедурата. Казвам ДА. А тя: „Ами, тогава легни спокойно, обърни си главата към прозореца и затвори очи“. Питам: „Защооо???“, а отговорът е: „За да не виждаш иглата и да не се разстроиш.“ Ей тук вече разбирам, че всъщност сега направо започва редукцията и място за бягане няма. 🙂
Гледах си в прозореца, стиснах си силно оранжевата нощница и зачаках. Самото влизане на иглата в корема почти не се усеща. Но…после става доооооста неприятно. В едната си ръка докторката държи спринцовката, а в другата накрайника на ултразвука, с който гледа къде отива иглата. Неприятното усещане идва от местенето на иглата, за да се уцели точно този плоден сак, където са двата ембриона. Няма да лъжа, болеше си доста от време на време, но аз съм инат и дори и сълзичка не пуснах. Стисках си нощницата, охках си тихичко от време на време и издържах! 🙂 Наложи се и още веднъж да ми вкарат игла, половин сантиметър встрани от първата. Наложи се и двойна доза лекарство заради двата ембриона. Всички се досещате какво стана с тях, няма нужда от подробности. След процедурата видяхме какво правят останалите две. Ами….плуваха си нагоре-надолу, махаха ми с ръчички и крачета. Когато всичко свърши (след около 10 минути) станах и си отидох в стаята без въобще да ми има нищичко. Не ме болеше, не ми се виеше свят. Оставиха ме в болницата до следващия ден, като ми боднаха абокатче в ръката. Пуснаха ми антибиотик, дадоха и рецепта на Жоро да купи още антибиотици. До вчера сутринта през няколко часа получавах инжекция Папаверин в дупето. В устата ми вече има постоянен метален вкус заради единия от антибиотиците. Но, всичко ще мине.
В понеделник пак ще си видя бебчетата и се надявам всичко вече да е наред с тях. Сега си лежа на дивана, гледам си весели филмчета и се наслаждавам на прекрасното внимание на Жоро. Обичам го толкова много и знам, че ще бъде най-страхотният татко на света!
1 авг.
Не съм сигурна дали трябва да пиша това, но, честно, вече ми дойде до гуша и трябва да си го кажа.
В четвъртък ми предстои редукция. Ще махнем две от бебетата, защото бременност с четиризнаци си е пълна лудост. Мислихме, че ще стане естествена редукция, но при прегледа при моята докторка преди няколко дни се разбра, че такова нещо няма да стане. Всички 4 са добре.
Откакто писах за четириплодната ми бременност и предстоящата редукция се отприщи една вълна от съвети, както се сещате, абсолютно непоискани. Какъв човек трябва да си, за да кажеш на една бременна жена, че ще СИ УБИЕ всички бебета с тая редукция?!?! Защо си мислите, че вашите думи ще ме накарат да се откажа?!? Всъщност, всички, които до сега се изказаха „компетентно“ само ми докараха страхотни нерви. Имаше и такива, които ми пращаха телефони на други доктори, защото според тях доктор Мазнейкова не ставала. Гледали два репортажа по телевизията и вече са решили.
Решението за редукцията го взимаме ние двамата с Жоро и докторът ни. Никой друг няма право да ни се меси, да ни дава съвети, или чисто и просто да ме плаши повече, отколкото вече съм. Не си мислете, че едно такова решение е много лесно. Напротив. Мислихме, говорихме доста с доктор Емин, с моята докторка в Ямбол, с доктор Мазнейкова и в крайна сметка стигнахме до най-разумното решение – редукция. Тези, които не са ме виждали не знаят, че съм висока само 1.55 и тежа 50 кила. Хайде представете си къде ще ги събера тези четири бебета???? Аз не мога. Ето тук има една статия за четиризнаци, родени във Варна: http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2006/06/15/267085_chetiriznaci_zachenati_in_vitro_se_rodiha_vuv_varna/ и още една за четиризнаци, родени в Добрич http://varna.dir.bg/news.php?id=1410378 Ами, не искам моите деца да имат такъв старт в живота. Да тежат по 600-700 грама, да лежат в кувьози и да не съм сигурна дали после няма да имат заболявания, или отклонения в развитието.
Сега едно „Честито“ и „Успех“ ми е достатъчно. Другото ще го мислим ние с Жоро.
Tanita's Blog 