Archive for the ‘Uncategorized’ Category

С уважение….

Уважаема госпожо Министър на Вътрешните Работи,

Имам въпрос, който днес ме гложди цял ден. Да не би да преборихте организираната престъпност, да хванахте всички криминално проявени и да осуетихте всички замислени обири, убийства, изнасилвания и грабежи? Чудно ми е, защото вчера криминална полиция се занимава с мен и моите близнаци. Имах неблагоразумието да поискам да им направя задгранични паспорти, пък се оказало, че не присъствам на адреса по лична карта. Проблемът стана огромен, когато се обади въпросният районен полицай и аз му казах, че съм при родителите ми с децата, защото съпругът ми замина в чужбина да работи. Той трябвало, цитирам „да докажа, че тези деца съществуват“. Каква била тази работа, как ще съм на друг адрес, не можело така.

Случаят е следният (за тези, които не знаят): През 2013 година си продадохме апартамента и отидохме да живеем в апартамента на приятел в центъра на града. Не ни поиска наем. През 2014 вече трябваше да си сменя адресната регистрация, защото все още бях със старата, на онзи апартамент, който не беше вече наш. Тъй като нашия приятел имаше проблеми с документацията на апартамента, в който живеем, дойде с мен в общината и направихме регистрация в другия му апартамент. Толкова. Нищо нелегално. Просто нямам къде другаде да се регистрирам. Можех да го направя на адреса, на който живеят родителите ми, но тук пък сестра ми е собственик, тя живее в САЩ и не може да дойде в общината и да се съгласи аз да се регистрирам на този адрес. Отивам да подавам документи за паспорти на децата. Вписват им ЕГН-тата и веднага излизат на адреса, на който съм регистрирана аз. Естествено. Пускаме всички документи, взимат си ми таксата от 20 лева за двата паспорта, снимат децата и намусената лелка на гишето казва, че на адреса следва да дойде районен полицай, който да НАПРАВИ ПРОУЧВАНЕ. Това проучване никъде не го пише. От там нататък следва абсурд след абсурд.

Въпросният районен полицай ми звъни и настръхва при новината, че съм отишла с децата при родителите ми, защото съпругът ми е заминал в чужбина. След два дни ми звъни друг полицай, който ме моли да отида в районното управление, че имало нещо да се оправя с това проучване. Отивам. Идва полицаят, но не е районният, а е цивилен. Казва да го последвам и по стълбите нагоре ме уведомява, че са извикали собственика на апартамента, в който съм регистрирана, защото много било заплетено всичко. Стигаме до трети етаж и изненадващо влизаме в Отдел Криминална полиция. В кабинета следва очна ставка. Познаваме ли се със собственика? Естествено, че да! Защо съм регистрирана в неговия апартамент, живея в другия, пък сега дори съм при родителите ми на трети. Обяснявам защо. Отговор – ама не може такива партизански истории, бе госпожо! Ми един ден ще ви съставим акт за нещо и ще го пратим на този адрес, пък вие няма да живеете там. Ще трябва да ви издирваме с Интерпол, пък вие няма да сте на този адрес. Ахааа, и до Интерпол стигнахме! Следващ въпрос – в този апартамент, в който сте живяли има ли ваши неща още? Има, защото не сме се изнесли, паспортите на децата ги правим точно с тази цел. Казвам, че съм в процес на изнасяне, опаковане, продаване на мебели и техника. Следващ въпрос – имате ли неплатени сметки на този адрес? Ми, то се знае, че имаме, след като съм била там до преди 5 дни. Новите сметки за ток и вода още не са излязли. И изненадващо криминалният полицай ми казва – добре тогава, до една седмица трябва да сте оправили всичко в този апартамент, защото после ако не си оправите взаимоотношенията, все някой ден това ще стане наша работа. Колегите сигурно няма да ви подпишат становището за паспортите на децата, защото имате много неоправени въпроси. Или ще трябва да си оправите взаимоотношенията с вашия наемодател до седмица и той да се обади, че всичко е наред, или ще трябва да си направите нова адресна регистрация. (Което значи да дам още 60 лева за нова лична карта и паспорт, но това просто няма как да стане, защото аз фактически няма къде да се регистрирам. Всъщност, има къде, но няма как, защото сестра ми я няма, за да даде разрешение да се регистрирам на нейния адрес) Цялата тази „среща“ не е протоколирана и беше абсолютно неформална. Днес разбирам, че районният полицай няма да подпише становищата на децата и няма да им издадат паспорти.

Та, уважаема госпожо Министър, мога ли да смятам, че преборихте престъпността? И по кой член, алинея и точка смятате мен за престъпник? Защо платих такса от 20 лева за издаване на документи на двете ми 3-годишни деца, а издаването всъщност ми е отказано? Защо Отдел Криминална полиция се занимава с отношенията ми с наемодателя ми? Защо Криминална полиция се интересува кога ще си изнеса багажа от апартамента, кога ще си платя сметката за тока и водата? Редно ли е да упражнявате тормоз над един обикновен гражданин в мое лице, за да издадете паспорти на децата ми? Кой ще ми върне парите, платени за двата паспорта на децата ми, след като ми е отказано издаването им? И всъщност, не мислите ли, че това би било едно перфектно дело за дискриминация, след като моите права за придвижване в рамките на Европейския съюз са нарушени? Последно искам да разбера как са издадени паспортите на децата на всички цигани, които бяха напълнили самолета до Лутън преди седмица? Всички знаем по колко цигани се регистрират на един адрес. За всички паспорти на децата им ли е имало посещение на районен полицай и викани ли са родителите им в Криминална полиция на разпит?

Уважаема госпожо Министър на Вътрешните работи, аз не искам да живея в България. Ще ви улесня, Вас и подчинените Ви, и повече никога няма да се занимавате нито с мен, нито с децата ми, защото просто няма да бъдем тук. А Интерпол ще може да ни намери на момента във Великобритания, по простата причина, че там тази бюрократщина за един адрес не съществува. Ще бъдем веднага регистрирани на съответния адрес без дори да видим униформен полицай. Дори ще Ви изпратя картичка от града, в който ще живеем. Ще изпратя и на Отдел Криминална полиция също. Дано да се свържат с Интерпол своевременно и да ги уведомят къде се е преместила престъпничката на деня.

Знам, че живеем в страната на абсурдите, но това премина всички мои очаквания. Знам, че страната не могат да напускат осъдени престъпници, а аз вчера за първи път видях полицията отвътре. Но въпреки това, няма да мога да напусна страната с децата си. Когато Вашите служители ме извикат следващия път, ще отида на срещата с адвокат, обещавам Ви. Силно се надявам след два месеца да мога да помахам на родителите ми от Терминал 2 заедно с децата ми. И никога повече да не се върна тук…

С уважение,

Таня Георгиева

2012 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2012 annual report for this blog.

Here’s an excerpt:

4,329 films were submitted to the 2012 Cannes Film Festival. This blog had 22 000 views in 2012. If each view were a film, this blog would power 5 Film Festivals

Click here to see the complete report.

Протест

Протестирахме днес. Национално. Дали ще ни изпълнят желанията? Отговор – друг път. Една усмихната заместник-министърка каза, че пАри нема, сори, оправяйте се.

Исканията – обвързване на майчинството от втората година с минималната работна заплата, семейно подоходно облагане, увеличаване на детските надбавки, построяване на нови ясли и детски градини и създаване на нови места за деца, подобряване на условията в настоящите ясли и детски градини.

Е, отидохме…бяхме трийсетина майки, татковци нямаше. Имаше гладни и ревящи бебета. 🙂 Журналистите снимаха, взимаха интервюта и си тръгнаха. С тях си тръгнаха и повечето майки. Цялата дандания беше един час. Покрай нас минаваха много майки с колички, но не спряха. Това е тяхно право, но… на приказки всички сме много силни, обичаме да спорим във Фейсбук, да пишем гневни статуси, да псуваме НОИ, когато ни забави детските надбавки, а когато стане време да изразим гнева си явно, изведнъж се оказва, че те парите ни стигат, защо трябва да ходим да се излагаме.

Аз реших да се изложа, че и интервю дадох, че и децата си изложих. Защо ли? Защото не искам да бъда принуждавана да си пращам децата на ясла догодина, когато ще са на година и осем месеца. Какво трябва да правя великите 240 лева майчинство? За какво по-напред да ги дам? За памперси ли…ще ми стигнат за 8 пакета…за храна ли…адаптираното ни мляко е 26 лева за кутия, едно пюре от евтините е 1.80…за дрехи ли…детските дрешки са доста по-скъпи от нашите, а омаляват главоломно бързо, обувките също….При нас всичко е по две. Някои ще кажат – който си е раждал повече деца, да си ги гледа. Ми, аз си ги гледам, ама то само с гледане не става. В крайна сметка, аз също плащах данъци докато работих и не искам нищо даром.

Децата са бъдещето на тази страна, но те намаляват с всяка година. Скоро бъдещето ни ще бъде под въпрос.

Ето как протестират Борис и Лора. Борис си каза всичко на висок глас, така съм го учила. Лора го подкрепи. 🙂

За близнаците и хората

Да ви кажа, една разходка с близнаци винаги излиза извън нормалното моткане по парка и кафетата. И всичко това заради лудостта, която обхваща хората като видят бебета близнаци. Всяка майка е горда, когато хората забелязват детето й и му се радват, но понякога нещата излизат извън контрол. И ако не си сложиш капаците навреме, може сериозно да запалиш фитила и нервичките ти да се вдигнат до страшно високо и преливащо ниво. Какво имам предвид? Ето това:

1. Непознатите хора. Вървя си аз по пътя и насреща ми две жени, които се насочват към количката с думите: „Я, сега да видим две слънца!“. Аз започвам трескаво да мисля, аджеба, от къде ги познавам и се сещам….НЕ ГИ ПОЗНАВАМ!!! Опитвам се да ги заобиколя и да се направя, че нищо не съм чула, но те ми препречват пътя на количката и ме спират. И се започва едно лигавене и говорене на бебетата, разпитаха ме как се казват, колко са големи, колко тежат…Абсолютно непознатииии!!!!

Другият случай: в парка сме, храним близнаците и към нас се приближава момиченце на около 7-8 години, което буквално се напъхва в количката и започва да пипа Борис и Лора по лицата, по главичките, по ръцете, посегна да ми вземе и шишето от ръцете. През това време се опиваме да й обясним, че така не се прави на чужди бебета, не се целуват, не се пипат и ги хранят само родителите им. Но, тя е като глуха, абсолютно нищо не вдява и продължава с набезите. На съседна пейка стои баба й, която едва диша  от мързел. Реакцията й беше само едно подвикване: „Герганааааа, не пречи на хората!“ На въпросната Гергана така й пукна от тая забележка, че очите си не извъртя към баба си. Накрая станахме и си тръгнахме. Ако бяхме останали, щеше да играе Макаренко. (Между другото, на тоя Макаренко не знам защо му е излязло такова име. Човекът е бил педадог и психолог, който се е занимавал с проблемни деца, най-вече бездомни, малолетни престъпници и ги е възпитавал с точни правила и труд.)

2. Въпроси. Всички, които ни срещнат ми задават един куп въпроси, като започнем с най-любимия – с какво ги храниш. Ми, с кебапчета, с какво друго! 🙂 Следва въпрос дали са послушни, дали се събуждат през нощта… Не знам какво очакват хората от едни петмесечни бебета. Какво значи да са послушни? Може би да изпълняват команди, да мълчат, за да спя аз, да не плачат, да ядат под час… Де да знам, ако някой знае, моля да ми пише, че да не вземат да ми изостанат децата. 🙂  Следва констатацията: „Добре, че имаш баби да ти помагат“. Като че ли аз съм пълна малоумница и не мога да си гледам бебетата. Едната баба (майка ми) работи, а другата не ще да знае, че има внуци. Справям се съвсем добре и сама. Като чуят това, всичко завършва с моето ожалване: „Олееее, горката, сигурно ти е много трудно и нищо не успяваш да свършиш!“ 🙂 Ето, казвам си без бой, успявам да си нахраня децата, да ги държа с чисти и сухи памперси, наспани, изкъпани, да си играя с тях, да им говоря, да ги разходя. Обръщам внимание на мъжа си и на себе си, на къщата не толкова. Успявам да пиша и тук. Като Шесторъкия Шива съм, ей!

3. Съветите и вайкането. Излизам от нас, а пред входа са насядали съседките бабички. След като съм разпитана подробно къде отивам следва съвет: „Ама, завий ги малко тези деца, че ще настинат!“ Камък се пука навън от жега, аз да ги завивам…Следващия път като излизате да клюкарите пред блока, вие вземете да се позавиете, че да не изстинете! За босите крачета реакциите са същите – направо в потрес изпадат като видят близнаците без чорапки. „Олеееее, ама те боси децата!“ Е, какви да са!? Лято е, естествено е да са боси.

4. Подмятанията зад гърба ми и коментарите. Вървя си с количката и чувам от подминаващата ме жена: „Божееее, две деца, ужас!“, или „Е, това е, с един куршум два заека!“. Най-интересни са ми реакциите на приятели: „Ама ти си много слаба!“ :))))

Та, да обобщим, аз трябва да се чувствам ужасно, че имам близнаци, да съм решила веднъж завинаги въпроса с възпроизводството и да изглеждам като слон. Ми, благодаря, ама ситуацията хич не е такава! Имаме близнаци и това е двойна радост за нас – двойна порция усмивки, двойна порция прегръдки от малки ръчички, двойно повече меки бузки за целуване, два чифта очички, които ни следят навсякъде, две медени гласчета, които сега започват да пеят и гукат, въобще, двойна порция красота и прекрасност (няма такава дума, ма не ми пука).

Нито един от нас не е казал, че не искаме повече деца. Да, тези са плод на ин витро процедура, но чудеса съществуват (я се сетете за непорочното зачатие 🙂 ). Така че, нищо не се знае, може някой ден да се окажем с три деца. Тогава радостта ще е тройна.

И, да, слаба съм (не толкова, колкото бих искала). Все пак качих само 12 килограма за цялата бременност. Пък и явно ми е такъв генът. 🙂

Интересни са ми разходките…:)

Без паника! – ІІ част

Под зоркия поглед на Борис продължавам със списъка. Не ме изпуска и за миг това момче, ей! 🙂

12. Памперсите. При нас купонът с памперсите е велик! Вървят като топъл хляб, два пъти повече от обикновеното, естествено. Има моменти като сега, когато двамата ползват различни размери, защото Лора е по-малка на килца и, съответно разходите са повече. Най-голямата забава пада, когато сменим памперс и бебето на момента се изаква в чисто новичкия. Сменяме пак. Или пък, слагаме памперс и преди да го залепим с лепките той вече е напишкан. Ако е на Борис, съм напишкана и аз, той самия си е измил очите и всичко в радиус около 20 см около главата му е мокро. Ако е Лора, задължително бодито на гърба е мокро и никога не съм достатъчно бърза, за да я повдигна, или да дръпна по-нагоре дрехата. 🙂 Не ни ли е весело, а?

13. В първа част писах да си обръщате внимание, сега пиша да обръщате внимание на половинките. Татковците са нежни души, не ги карайте да се чувстват отхвърлени и пренебрегнати. Винаги трябва да намирате време за една прегръдка, целувка…и не се извинявайте с умора, все ще успеете да отделите достатъчно време за един секс докато децата спят. Ми, така де, от сън спомени няма! 🙂

14. Включвайте татковците в грижите за децата. Какво значи „той е мъж и не се занимава с такива неща“?!?! Ми, аз пък съм жена и шишета не мия, щото ще си разваля маникюра! (шегувам се, маникюр отдавна нямам :)) Татковците много успешно могат да сменят памперси и да дават шише с мляко, ако детето се храни от шише. Също, таткото може да бъде използван за разнасяне на бебето насам-натам, когато плаче. Нашият татко прави всичко – памперси сменя, облича, съблича, къпе, храни, прави мляко, приспива, говори си с бебетата, разхожда ги. И, между другото, не приемам положението аз да спя с бебетата сама, а таткото в друга стая. Оправданията, че татковците работят и трябва да си поспиват и почиват хич не ми се нравят. Аз също „работя“, ама никой не ме пита колко съм спала и дали съм изморена. Абе, все пак, децата не са само мои, нали така? Щом сме си ги направили (или, щом са ни ги направили, в нашия случай), ще си ги гледаме и двамата.

15. Не се отказвайте от живота си. Най-много мразя приказките „Айде, свърши вече свободния ви живот, сега нищо няма да можете да правите!“, или „Живейте сега, докато нямате деца, че после няма да имате време за нищо!“ Е, какво значи това?!? Че като имаме деца и животът ни свършва?!? Пълна глупост! Всичко е въпрос на организация. Ние си ходим навсякъде с близнаците. Пълним чантите с багаж и тръгваме. Имаме планове за пътуване до морето, а после и до Родопите. Естествено, вече ще е по-трудно пътуването ни, ще мъкнем десет пъти повече багаж, но нали сме с кола, мъкнем всичко, което ни трябва. Няма нищо по-хубаво от това да покажем на децата си безбройните чудни местенца из България!

16. При здравословен проблем потърсете лекар и не лекувайте децата си със съвети от интернет. Нямате медицинско образование? Тогава потърсете някой с такова! Нищо лошо, ако потърсите в нета информация за симптомите и т.н., но за преглед и лечение бягайте при педиатъра.

17. Ако имате домашни любимци, не ги изхвърляйте и не ги подарявайте. Е, ако имате паяци, змии и гущери за домашни любимци се замислете за вариант да ги подарите на някой, че нещо не ми се вижда добра идеята бебе да живее в една стая с пухкава тарантулка. 🙂 Ние имаме дакел и никога дори и не сме помисляли да го дадем за отглеждане като се родят близнаците. Мисля, че ще бъде жестоко да се отървем от животинчето, което гледаме от 2007 година. Рони е част от нашето семейство и никога не бихме се отказали от него. Първите няколко дни му беше странно, но после като разбра, че тези крещящи същества ще остават за постоянно у нас, свикна с тях и сега са му много интересни. А и те започнаха вече да го забелязват. Мисля, че скоро той сам ще си събере багажа и ще поиска да го заведем някъде на спокойствие. 🙂 Ама няма да му се отвори парашута!

18. Говорете на бебетата си. Общуването с бебе не се свежда само до хранене, смяна на памперс, къпане и приспиване. Говорете на бебето, смейте се с него, пускайте му музика. Ние се правим на маймуни, дрънчим с играчки, гукаме си и получаваме много щастливи усмивки.

Айде, стига толкова! Близнаците ме зоват! По-нататък ще има и още, ако се сетя нещо. 🙂

Без паника!

Без паника! – гласи надписът на вътрешната корица на Пътеводител на галактическия стопаджия. А пък аз си мисля, че всички бебета трябва да ги изписват от родилния дом с една такава голяяяма табела. 🙂 В дните, когато бяхме в болницата за бебетата се грижиха в неонатологията, а аз бях заредена с един куп информация от книги и интернет. Теория и само теория. Ама, както всички знаем, теорията няма нищо общо с практиката. Действителността ни удари през лицето с мокър парцал и разби на пух и прах всичките ми „знания“. Но…не се паникьосах. Повтарях си много, безброй пъти, че ще се справим и така стана.

Борис и Лора се родиха в навечерието на една люта снежна буря. В деня на изписването навън беше „топло“, само -10 градуса, валеше сняг, който трупаше върху стария. Аз бях занесла в неонатологията дрехи за 5-6 деца. Хич не знаех как трябва да се облекат бебетата. Все едно щяхме пеш да си ходим от Стара Загора до Ямбол. 🙂 В крайна сметка сестрата, която ги обличаше, редуцира дрешките до нормално количество. Качихме вързопчетата в колата и тръгнахме на първото им пътешествие. Хареса им. 🙂

В момента близнаците ни са на три и половина месеца и  положението е изненадващо спокойно. Вече. И докато не ми е изфирясало от главата, ще напиша тук едно списъче с важни неща, които ние научихме в движение.

1.  Не слушайте и не се хващайте за бабините деветини, които ще ви съпътстват през цялата бременност. Не си режете косата, не си пипайте корема, не казвайте предварително името на бебето, не купувайте нищо преди да родите…и още, и още глупости. В такъв случай накрая ще отидете да раждате като кошница в главата, а у вас няма да има и един чорап за очакваното бебе. Таткото ще се лута като муха без глава по детските магазини с непосилната задача за три дни да купи обзавеждане за детски кът, дрешки, памперси, корито и т.н. В по-лошия случай с него ще има или тъща, или неговата собствена майка и нещата, които ще са купени за бебето ще са избрани само от бабите, защото „те повече ги разбират тези неща“. Накрая ще се окажете с един куп терлици и дебели дрехи, защото „детето трябва да е облеченко добре“, нищо, че навън може да е 30 градуса.

Направете си кефа и си пазарувайте заедно с таткото преди да се роди бебето. Никой не може да ви каже кога да започнете. Купувайте когато и каквото си искате.  Ние започнахме с едни дъъъълги списъци, които постепенно редуцирах до по-приемлива дължина. 🙂 Имайте предвид, че много неща ще ви подарят роднини и приятели. При нас стана така, че купихме само малко дрешки и една кошница за кола (втората пак ни я дадоха приятели). Всичко останало беше подарък – като започнем от бебешките кошари и количката и стигнем до играчките. Благодарим на всички роднини и приятели!

2. Имената на децата. Тук вече нещата са сложни, поне за някои. Никога не съм разбирала традицията децата да се кръщават на баби и дядовци. И без това традициите вече не са това, което бяха, ние решихме да сме на терсене и да си кръстим децата Борис и Лора, демек на никой. 🙂 Бебетата са уникални и трябва да си идват на този свят с уникални, техни си имена.

Естествено, свекърва ми и свекър ми се разсърдиха и, колкото и да е странно за всички хора около нас, отказаха да ни виждат и до сега не са видяли бебетата. Бях си казала, че няма да коментирам, но не мога да се сдържа и реших, че трябва да си го кажа. По-голяма простотия от това да се разсърдиш за едни имена не съм виждала. Не прави чест и на двамата да изолират така сина си. Каква майка ще си, ако откажеш да виждаш собствения си син и неговите деца, които той е чакал толкова години?!??! И още нещо много важно: моята свекърва няма никаква заслуга за човекът, който е станал Жоро. Той е мил, прекрасен, добър и изпълнен с любов ВЪПРЕКИ нея. Могат само да съжаляват, че не са свидетели на порастването на тези малки и щастливи бебчета!

3. Посрещането на бебето след изписването. Като се върнахме вкъщи от болницата пропуснахме с най-голямо удоволствие една супер глупава традиция – събирането на цялата рода и посрещането на бебето. За мен е недопустимо да се върнем с двете бебета у нас и там, вместо да ни е спокойно и хубаво, да е пълно с хора, които пият и ядат, веселят се, а после си заминават и ние оставаме да чистим след тях. С удоволствие пропуснах тази лудница. Вместо това имахме страхотна изненада от сестрата на Жоро – специално поръчана торта за близнаците. С удоволствие си я хапнахме!

4. Оставане на майка или свекърва веднага след изписването „да помага“. Можете най-спокойно да пропуснете и тази част. Хич не е страшно едно къпане, нито смяната на памперси, нито носенето на бебе. Нали все пак трябва да се започне от някъде. Няма как да се научите, ако не се хвърлите в дълбокото още от първия ден.  От болницата си мечтаех да се приберем у нас на спокойствие! Не исках никой да ми къпе бебетата, да ги храни, преоблича, носи, гушка… Това са си моите бебета и исках само аз и Жоро да си ги гледаме. Естествено, беше ни странно вкъщи, но се справихме. Изкъпахме си ги съвсем успешно, сменяхме си им памперсите, гушкахме си ги. Жоро си взе двете седмици бащински отпуск и по 24 часа беше до мен. И успяхме!

5. Леко отричане на №4. Не казвам да отказвате всякаква помощ. Има моменти, когато тя е мноооооого необходима. Към двайстия ден започнаха коликите, Жоро тръгна на работа и решихме, че за известно време ще отидем в моите родители, за да имаме помощ поне вечер като сме всички заедно. Благодарение на майка и татко успяхме да излезем 3-4 пъти с Жоро сами. 🙂

6. Кърменето. За мен то свърши бързо. Не мога да давам съвети за нещо, с което не можах да се справя. Кърменето е супер важно за бебетата, така че, ако имате кърма, кърмете докато можете.  В нашия случай Лора нямаше никакви силички да суче. Въртеше си главичката на всички страни, отваряше една малка устичка и се плезеше, а кърмата течеше по лицето й. Борис пък, сука около 2 седмици нормално и после започна да прави такива циркове, че очаквах времето за кърмене със страх. През нощта водихме много сериозни разговори с него, заплашвах го, че ще го оставя гладен, а той ми отговаряше с неистов рев. 🙂 Дереше се в истерия, огъваше се на дъга, риташе ме, блъскаше ме с юмруци….Издържахме така два месеца. Накрая реших, че ще храня и двамата с изцедена кърма. Още два месеца. Към този момент кърмата ми е на привършване и караме на адаптирано мляко. Което пък е толкова скъпо и толкова бързо свършва, че не знам къде ще му излезе краят. Скоро ще им дам по едно кебапче на Борис и Лора и толкова! (шегувам се, разбира се! :))

7. „Слушайте“ бебето си! Не се придържайте към правила и норми, измислени за книгите и списанията. Бебето ви плаче от глад на два часа вместо на три? Ами, нахранете го! Хранете го на колкото и часа да поиска! Бебето спи и пропуска ядене? Не го будете! Щом си спи, значи му се спи и не е гладно! Ние в началото се хранихме супер хаотично – на по един, два, три часа. Различно количество изяждаха, повръщаха и пак ядяха….Беше хаос, но пък оцеляхме. Сега си имаме режим, или нещо подобно, който самите близнаци си направиха и всичко е толкова по-лесно!

8. Гушкайте бебето си! Целувайте го, носете го, галете го, говорете му, усмихвайте му се….Не слушайте приказките на другите, че ще го разглезите. Бебетата трябва да се чувстват обичани, а как да стане това, ако не чрез допир, погалване, целувка, прегръдка? Нашите бебета са толкова гушкани и целувани, че ако беше истина това за разглезването, сега щяхме да имаме две глезени и своенравни деца, вместо тези две спокойни и усмихнати слънца. Противно на очакванията, те си заспиват съвсем нормално сами, без да очакват да бъдат разнасяни из стаята. А ние не се лишаваме от удоволствието да заровим нос в топлото и нежно вратле на някой от двамата и да чуем щастливо писукане и лекичко кикотене.

9. Не си навличайте децата. Не се изкушавайте да обличате децата с по три ката дрехи. Така само ще се изпотят и ще се обринат. Миналата седмица видях малко момиченце, облечено с дебел панталон и шлиферче, закопчано до брадичката. Правилно познах, че е с баба си. Навън беше 30 градуса. Бабите винаги искат да навличат внуците. Нашите бебета никога не са имали плетени терлици, плетени елечета, жилетки и т.н. А са родени януари месец. Съблякох ги по къс ръкав и боси крачета още в първите дни, когато се показа топлото слънце.

10. Обръщайте внимание на себе си! Това, че имате дете не значи да се откажете от фризьора, гримовете, хубавите дрехи и обувки. Винаги  можете да намерите 10-15 минути за един бърз грим. Аз си открадвам от времето, когато сутрин бебчетата ми спят след закуска. Набързо се гримирам, приготвям си дрехи за излизането през деня и съм доволна. 🙂 Освен това, гледайте да си поспивате с бебето, когато сте вкъщи. Недоспиването ще е перманентно, но това не ни пречи да почиваме във всеки удобен момент.

11. Да не ви пука от хаоса вкъщи! Къщата ви няма да избяга, просто ще стане по-разхвърляна. Но пък е време да осъзнаете, че дните на съвършен ред у дома свършиха! Колкото и да чистите и подреждате, лудницата ще се връща все по-голяма и по-голяма. Аз не чистя и не готвя. Правим го двамата с Жоро от време на време. 🙂

До тук само 11, като се сетя още ще пиша пак. 🙂

Общо взето, месеците до сега минаха като сън. Бебчетата ни бяха едни мънички и прозрачни топчици в началото, а сега вече са усмихнати и щастливи дечица.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Краят и новото начало

След точно една година от началото на ин витрото, завършва пътят, който извървяхме и започва новият, по-важният. Вече сме родители. След всички интересни и неочаквани неща, които ни се случиха през тази година, би трябвало да сте наясно, че раждането също няма да е обикновено и планирано, нали? :))))

Всичко започна, естествено, с прецизно планиране с докторите ми. Първо казаха да си изберем дата за секцио между 10 и 15 февруари. И двамата с Жоро избрахме единодушно 13 февруари, защото и двамата сме родени на 13-то число и решихме, че това е нашата дата. Трябваше да раждам в частната болница „Свети Иван Рилски“ в Стара Загора. След месец докторът ми каза, че иска да направим секциото на 10 февруари. Плацентата беше узряла и калцирана на места, бебетата си бяха добре и растяха. Съгласихме се. Питах и какво да правя, ако нещо стане и бебетата тръгнат да се раждат по-рано. Отговорът с усмивка беше: „Ще стискаш!“. Отидох и на консултация с анестезиолог за спиналната упойка, ходихме и до болницата да питаме какво да си нося като отивам за секциото и колко пари ще струва самата операция. За информация, секцио за здравноосигурени е 1000 лева, за неосигурени е 1400.

За да бъде всичко „както трябва“, в последните седмици се чувствах като парен локомотив, кит и хипопотам едновременно. Имах си желязодефицитна анемия, нисък белтък в кръвта, краката ми бяха утроили обема си и за да ми стане още по-веселко се оказах с бъбречна криза, причинена от сплесканите ми бъбречета. Горките, бяха съвсем смазани от двете бебета.

И така, стоя си аз вкъщи в Ямбол, пъшкам си, едва мърдам и чакам да дойде началото на февруари. Всеки ден си повтарях, че трябва да си приготвя багажа за болницата и всеки ден нищо не правех. Заплес! На 24 януари вечерта едва си легнах, имах си контракции, но нищо не ме болеше. Просто ми беше невероятно неудобно, не можех да си намеря място и не ми се спеше. Затова просто станах и си пописах със сестра ми, изгледах една-две серийки от моите любими сериалчета и изчаках да дойде новото утро на 25 януари. Жоро стана, видя ме, че приличам на… де да знам и аз на какво приличах, ама не изглеждах прекрасно, и реши, че няма да отиде на работа и ще остане при мен.

В 13:00 часа имах консултация при докторката ми в Ямбол. Отидохме, гледа ме на ехографа и отсече: „Обаждай се на доктора в Стара Загора, мятайте се на колата и заминавайте още днес, че от утре дават едни снежни бури. Искам да влезеш в болница, да си на системи малко, за да задържим още малко положението и да спрем контракциите.“ Обаждам се на доктора, той обаче казва, че в частната болница нямат патология и не могат да ме приемат. Казва ми да си купя едни хапчета и да си ги пия вкъщи. Звъня пак на докторката тук, тя пак повтаря да се мятаме на колата и да заминаваме, не искала да взимам хапчета вкъщи, трябвало да съм под наблюдение. Хаааайде, пак звъня на доктора в Стара Загора. Той се съгласява да вляза в болница и ми предлага държавната АГ болница в Стара Загора.

Багажа си го приготвихме светкавично, а моята заветна чанта за болницата най-после се видя пълна. 🙂 Тръгнахме с колата, но по пътя моите контракции станаха доста, нещо като една непрекъсната контракция. Пристигнахме в държавното АГ, приеха ме, дойде една много млада докторка, която започна да ме преглежда на ехографа. После дойде и докторката, която щеше да ми прави секциото по-късно. Виждах, че им ставаше все по-интересно с всеки въпрос. Първо заради близнаците, после заради ин витрото, трето заради това, че съм пациентка на доктор Бузалов, който е работил там доста години, и четвърто заради това, че можеха да говорят с мен с разни медицински термини без проблем, защото аз разбирах всичко. 🙂 Както ми каза едно дете от дома за деца без родители в Ямбол: „Много си разбирателна!“ 🙂

На прегледа за разкритие се оказа, че си имам напълно изгладена шийка, а серклажният ми конец е опънат и има опасност да се скъса, ако почакаме още малко. Интересното беше, че като ме гледаха на ехографа казаха някакви мерки на бебетата, които след това се оказаха абсолютно същите. Не знам как успяха толкова точно да ги измерят. Докторката ме попита искам ли сега да ме пускат да ходя в частната болница. Стана ми много смешно, не можех да си представя как ставам, обличам си пак дрехите, качвам се в колата и отивам в частната болница, където ме чака пак същата процедура с прегледите. Казах, че оставам в държавната и да ме правят каквото искат. 🙂

Дойде и анестезиоложката, която се оказа от Ямбол. Пита ме какво съм яла и като разбра, че преди два часа съм мушнала една поничка и един банан, лошо й стана. Ама, какво да правя като аз отивах за задържане, не за операция. 🙂 Предложиха ми да бръкна с пръсти в гърлото си, за да предизвикам повръщане. Отказах. Те започнаха да се побъркват, горките, а аз стоях и им се усмихвах. Нямам си и представа защо се бяха изпопритеснили. Аз знаех, че всичко ще е наред! 🙂 Минах и през задължителната клизма (някои родилки много се страхуват от тази процедура, затова да ви успокоя – това е нищо работа). 🙂

Тръгнахме към операционната. То стана малко „от вратата за краката“ моето. Влязох за преглед и след половин час вече бях пременена в нощницата, с чехличките и пътувах с асансьора, с багажа и докторките към операция. Отидохме пред операционната и ни посрещна шефа на родилното отделение, доктор Даков. Гледа ме той такава нахилена и ми вика: „А, ти що се хилиш такава? Тука всички реват, ти се хилиш!“. Казах му, че това е най-щастливия момент за мен, все пак ще видя най-после бебетата си, защо да рева. Впечатли се човекът, прегърна ме през рамото и каза: „Браво на теб, моето момиче! Хайде тогава, Бог напред и ние след Него!“ Оставих си багажите на една санитарка и влязох в операционната.

За да ми сложат упойката трябваше да нямам контракции. Което се оказа трудно. Имах чувството, че имам една непрекъсната контракция.  Освен това, една калпава акушерка така ми сложи катетъра преди това, че всичко ме болеше. Та, дръпнахме един лаф с докторката и анестезиоложката докато почакаме да мине контракцията. Посмяхме се, поразпитаха ме, поговорих си и с неонатоложката, която дойде да чака появата на близнаците. Контракцията мина, докторката каза: „Айде, бързо да слагаме упойката, да не дойде друга контракция! Сладки сънища!“ и…заспах.

Събудих се в реанимация, Жоро беше до мен, а на мен ми беше замаяно. Болеше ме много, тресях се цялата и повтарях само: „Много боли, Жоро! Кога ще спре?“ Естествено, че го побърках, ама тогава не мислих за нищо. Той  откачил и започнал да досажда на акушерката, да иска да ми сложат още болкоуспокояващи в системата и т.н. Хич не се и сетих да попитам за бебетата, добре че Жоро се сети да ми каже за тях. 🙂 Борис – 2650 гр. и 49 см. и Лора – 2130 гр. и 47 см. След това Жоро си тръгна, мен лекарствата ме отпуснаха и заспах.

Докато мен са ме оперирали, на Жоро лелята е изкупила магазините наоколо и е почерпила цялата болница. :)))) Оказа се, че и тримата й внуци са израждани от моята докторка. 🙂 Тук е мястото да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на всички от родата в Стара Загора. Вие всички сте страхотни и съм щастлива, че съм част от вашето семейство!

Събудих се през нощта от ураганния вятър и видях през прозореца снежната буря, която изпреварихме с няколко часа. Нашите бебета дойдоха на този свят с гръм и трясък, с най-голямата буря и най-лютия студ. 🙂 На следващата сутрин станах. Преживяването беше меко казано … болезнено. Станах и имах чувството, че всичките ми органи ще се изсипят на пода. Ама, успях! Дори направих няколко крачки. А по обяд Жоро дойде и дори стигнах до неонатологията на горния етаж, за да видим бебчетата.

Странно е чувството след секцио. Събуждаш се оперирана, с болки, замаяна, а някъде по етажите в болницата има твои бебета. Няма как да почувствам нищо майчинско, докато не ги видя и пипна. Тъпа работа! Но пък щом си ги видях…знаех, че ще умра за тях! Те бяха нашите малки герои! Спяха си кротко в кувьозите и бяха красиви и нежни. Толкова мънички и толкова силни! Никой не можеше вече да ме спре – нито шевове, нито болки, нито доктори. Ходих по етажите и чаках да ги извадят от кувьозите.

Борис беше първи, дадоха ми го на третия ден. Беше едно малко, кръгло човече, което се гушеше в мен и заспиваше докато ядеше. Стоях в стаята му, притисках го до мен и му говорих. Беше овъртян в тръбички и системи. На петия ден извадиха и Лора от кувьоза. Борис ми се стори малък, но когато взех Лора разбрах какво е малко бебе. Тежеше само 2 килограма, ръчичките и крачетата й бяха като солетки, а цялата тя беше някакси прозрачна. Моята малка и нежна феичка! Правеше муцунки още тогава, едва изяждаше 30 мл мляко. Тя къщо беше със системи. На едната ръчичка преброих 7 дупки от иглите. Крачетата й бяха сини от системите и взимането на кръв, бузките й бяха хлътнали, а гласчето й едва се чуваше. Ето това представляваха двете бебчета:

                                                     Борис:

                                                   Лора:

Излязохме от болницата на осмия ден. Докторите в неонатологията бяха страхотни! Грижиха се за двете бебета прекрасно и ги изписаха здрави и с покачващи се грамчета. 🙂 Аз пък, излязох от болницата без нито една болка, все едно нищо не ми бяха правили. Дори белега от операцията ми беше почти невидим.

И вече сме родители. Имаме си две слънца, които огравят живота ни. Но… това е тема за друга публикация. 🙂