Архив на автор

С уважение….

Уважаема госпожо Министър на Вътрешните Работи,

Имам въпрос, който днес ме гложди цял ден. Да не би да преборихте организираната престъпност, да хванахте всички криминално проявени и да осуетихте всички замислени обири, убийства, изнасилвания и грабежи? Чудно ми е, защото вчера криминална полиция се занимава с мен и моите близнаци. Имах неблагоразумието да поискам да им направя задгранични паспорти, пък се оказало, че не присъствам на адреса по лична карта. Проблемът стана огромен, когато се обади въпросният районен полицай и аз му казах, че съм при родителите ми с децата, защото съпругът ми замина в чужбина да работи. Той трябвало, цитирам „да докажа, че тези деца съществуват“. Каква била тази работа, как ще съм на друг адрес, не можело така.

Случаят е следният (за тези, които не знаят): През 2013 година си продадохме апартамента и отидохме да живеем в апартамента на приятел в центъра на града. Не ни поиска наем. През 2014 вече трябваше да си сменя адресната регистрация, защото все още бях със старата, на онзи апартамент, който не беше вече наш. Тъй като нашия приятел имаше проблеми с документацията на апартамента, в който живеем, дойде с мен в общината и направихме регистрация в другия му апартамент. Толкова. Нищо нелегално. Просто нямам къде другаде да се регистрирам. Можех да го направя на адреса, на който живеят родителите ми, но тук пък сестра ми е собственик, тя живее в САЩ и не може да дойде в общината и да се съгласи аз да се регистрирам на този адрес. Отивам да подавам документи за паспорти на децата. Вписват им ЕГН-тата и веднага излизат на адреса, на който съм регистрирана аз. Естествено. Пускаме всички документи, взимат си ми таксата от 20 лева за двата паспорта, снимат децата и намусената лелка на гишето казва, че на адреса следва да дойде районен полицай, който да НАПРАВИ ПРОУЧВАНЕ. Това проучване никъде не го пише. От там нататък следва абсурд след абсурд.

Въпросният районен полицай ми звъни и настръхва при новината, че съм отишла с децата при родителите ми, защото съпругът ми е заминал в чужбина. След два дни ми звъни друг полицай, който ме моли да отида в районното управление, че имало нещо да се оправя с това проучване. Отивам. Идва полицаят, но не е районният, а е цивилен. Казва да го последвам и по стълбите нагоре ме уведомява, че са извикали собственика на апартамента, в който съм регистрирана, защото много било заплетено всичко. Стигаме до трети етаж и изненадващо влизаме в Отдел Криминална полиция. В кабинета следва очна ставка. Познаваме ли се със собственика? Естествено, че да! Защо съм регистрирана в неговия апартамент, живея в другия, пък сега дори съм при родителите ми на трети. Обяснявам защо. Отговор – ама не може такива партизански истории, бе госпожо! Ми един ден ще ви съставим акт за нещо и ще го пратим на този адрес, пък вие няма да живеете там. Ще трябва да ви издирваме с Интерпол, пък вие няма да сте на този адрес. Ахааа, и до Интерпол стигнахме! Следващ въпрос – в този апартамент, в който сте живяли има ли ваши неща още? Има, защото не сме се изнесли, паспортите на децата ги правим точно с тази цел. Казвам, че съм в процес на изнасяне, опаковане, продаване на мебели и техника. Следващ въпрос – имате ли неплатени сметки на този адрес? Ми, то се знае, че имаме, след като съм била там до преди 5 дни. Новите сметки за ток и вода още не са излязли. И изненадващо криминалният полицай ми казва – добре тогава, до една седмица трябва да сте оправили всичко в този апартамент, защото после ако не си оправите взаимоотношенията, все някой ден това ще стане наша работа. Колегите сигурно няма да ви подпишат становището за паспортите на децата, защото имате много неоправени въпроси. Или ще трябва да си оправите взаимоотношенията с вашия наемодател до седмица и той да се обади, че всичко е наред, или ще трябва да си направите нова адресна регистрация. (Което значи да дам още 60 лева за нова лична карта и паспорт, но това просто няма как да стане, защото аз фактически няма къде да се регистрирам. Всъщност, има къде, но няма как, защото сестра ми я няма, за да даде разрешение да се регистрирам на нейния адрес) Цялата тази „среща“ не е протоколирана и беше абсолютно неформална. Днес разбирам, че районният полицай няма да подпише становищата на децата и няма да им издадат паспорти.

Та, уважаема госпожо Министър, мога ли да смятам, че преборихте престъпността? И по кой член, алинея и точка смятате мен за престъпник? Защо платих такса от 20 лева за издаване на документи на двете ми 3-годишни деца, а издаването всъщност ми е отказано? Защо Отдел Криминална полиция се занимава с отношенията ми с наемодателя ми? Защо Криминална полиция се интересува кога ще си изнеса багажа от апартамента, кога ще си платя сметката за тока и водата? Редно ли е да упражнявате тормоз над един обикновен гражданин в мое лице, за да издадете паспорти на децата ми? Кой ще ми върне парите, платени за двата паспорта на децата ми, след като ми е отказано издаването им? И всъщност, не мислите ли, че това би било едно перфектно дело за дискриминация, след като моите права за придвижване в рамките на Европейския съюз са нарушени? Последно искам да разбера как са издадени паспортите на децата на всички цигани, които бяха напълнили самолета до Лутън преди седмица? Всички знаем по колко цигани се регистрират на един адрес. За всички паспорти на децата им ли е имало посещение на районен полицай и викани ли са родителите им в Криминална полиция на разпит?

Уважаема госпожо Министър на Вътрешните работи, аз не искам да живея в България. Ще ви улесня, Вас и подчинените Ви, и повече никога няма да се занимавате нито с мен, нито с децата ми, защото просто няма да бъдем тук. А Интерпол ще може да ни намери на момента във Великобритания, по простата причина, че там тази бюрократщина за един адрес не съществува. Ще бъдем веднага регистрирани на съответния адрес без дори да видим униформен полицай. Дори ще Ви изпратя картичка от града, в който ще живеем. Ще изпратя и на Отдел Криминална полиция също. Дано да се свържат с Интерпол своевременно и да ги уведомят къде се е преместила престъпничката на деня.

Знам, че живеем в страната на абсурдите, но това премина всички мои очаквания. Знам, че страната не могат да напускат осъдени престъпници, а аз вчера за първи път видях полицията отвътре. Но въпреки това, няма да мога да напусна страната с децата си. Когато Вашите служители ме извикат следващия път, ще отида на срещата с адвокат, обещавам Ви. Силно се надявам след два месеца да мога да помахам на родителите ми от Терминал 2 заедно с децата ми. И никога повече да не се върна тук…

С уважение,

Таня Георгиева

Органично

Сега ще ви разкажа една случка от април месец. МОЛЯ не я четете по време на обяд и въобще по време на ядене. 🙂

Април месец, вече е топличко навън, ние сме у нас и чакаме сестра ми с децата да дойдат. Време е да сменям памперси. Първи е Борис. Свалям му напишкания памперс и виждам как Лора се катери по секцията. Тогава се качваха, но не можеха да слизат. Общо взето, като тръгнеха да слизат падаха на главите си. 🙂 Оставям Борис по голо дупе и отивам да свалям Лора. Борис тръгва да тича из стаята гол. Лора се качва пак на секцията, аз пак я свалям….и така около 150 пъти. :))) През това време Борис клекнал зад мен на паркета и се изакал. Веселба! Виждам го как се изправя и любопитно поглежда какво е оставил след себе си. Реших, че е по-добре да го взема и да му сложа памперс, а после да махам изаканото. Сложих го на дивана и му слагам памперса. Обаче, докато се борим с Борис отразявам движение някъде встрани, обръщам се и виждам Лора, клекнала до лайното (търсих други думи, но тази е най-въздействаща 🙂 ) и ЯДЕ!!!! ЯДЕ!!! Ама, сладко-сладко, все едно е шоколад.

Не можете да си представите в каква паника изпаднах. Аз не се паникьосвам лесно, дори и като падат сериозно и си подуват главите. Хем ми е супер смешно, хем ми е гадно, хем ми е ненормално стресиращо. Тръгвам към Лора и тя като ме вижда, започва бързо-бързо да хапва, защото знае какво ще последва. Дърпам я, а тя си е стиснала в ръката част от лайното, другата част размазана по устата. Пищи като заклана, защото съм я дръпнала от деликатеса й. Тръгвам да я мия, ама се сещам, че ако оставя „деликатеса“, Борис сигурно и той ще го опита, като му знам интереса от преди това. Оставям Лора, взимам кърпичка и махам акото, а през това време тя използва намалението и продължава да си облизва каквото е останало по ръката. Аз вече съм шаш и паника, викам на Лора, грабвам я и я водя в банята. Започвам да й мия устата, бъркам вътре и мия езика й. Вярвайте ми, исках да й сипя сапун в устата и да я измия с четката за зъби. 🙂 А тя ми беше много обидена. После дори отиде на мястото, където беше лайното и си го търси.

Все още ли искате да имате деца?!?!?! :)))

1-3 месеца – хвърляне в дълбокото и живот насън

Малко предисловие:

Жоро от месеци ми повтаря само едно: „Пиши в тоя блог всичко, което ни се случва с близнаците, защото по-нататък ще забравиш повечето неща, а и ще бъдат много полезни за хората.“ Еми, ето, започвам. Борис и Лора вече са на една годинка, някои неща със сигурност са се изгубили през всичкото това време, ама като си с две деца мозъкът ти се изглажда по-бързо и „качествено“. 🙂

И така. На 25 януари 2012 година станахме родители. Доста по-рано от очакваното, но важното е, че не бяхме неподготвени. Много държахме всичко да е готово и купено предварително, дрешките изпрани и изгладени, кошарите сглобени и подредени, количката налична, кошниците за кола чакащи. И когато Борис и Лора се появиха непредвидено рано на този свят, ние просто ги приехме с цялата радост и щастие, без да се притесняваме, че нямат какво да облекат. 🙂

Върнахме се от родилния дом съвсем нормално и спокойно, а близнаците издържаха геройски първото си голямо пътуване от Стара Загора до Ямбол. Бяха толкова мънички и дребнички, че направо да те е страх да ги пипнеш. Всички дрешки, които бяхме взели им бяха огромни, въпреки, че купувахме размер „новородено“. Памперсите бяха размер 1 и лепките отпред се припокриваха доста. 🙂 Лора беше двукилограмова феичка, а Борис – 2600.

Първият месец мина като в транс. Не знаехме кога лягаме, кога ставаме, по колко пъти на вечер се будим…Имахме една голяма тетрадка, в която записвахме часовете, в които са хранени Борис и Лора, но толкова бяхме замаяни, че през повечето време забравяхме да записваме в нея. 🙂 Но пък тетрадката е добра идея, особено при близнаци, защото идва момент, в който се чудиш последно кой си хранил. Не е като с едно дете.

Моето кърмене беше провал, поне аз го смятам за такова. Сега от позицията на вече минала по този път виждам грешките си и все си казвам „…така трябваше да направя, еди-кое-си беше грешно“, но… вече е минало и не мога да го върна. Ще знам за третото дете. 🙂 Кърмих Борис успешно един месец, после стана трудно. Той се сърдеше, крещеше, извиваше се. Не можех и не можех да намеря удобна поза, винаги бях изчекната в някакви невероятни пози, прегърбена… Непрекъснато бях мокра, овъртяна в едни салфетки, които подгизваха от кърма, защото когато Борис сучеше от едната гърда, от другата течеше като чешма. Ама, кой да се сети да сложи помпата за кърма от едната страна, а от другата страна да си суче детето… Освен това, аз мразя да ми е мокро. Мразих се направо! Бельото ми, дрехите ми…всичко подгизваше! През цялото време чаках да дойде моментът с регулиране на кърмата, да дойде удоволствието от кърменето…Четях по разни форуми как другите мами си кърмят бебетата и си гледат филмчета, или направо заспиват… Чаках ги тези моменти! А те така и не дойдоха! Лора не се научи да суче, беше много нервно бебе, въртеше си главата, мъчеше се да засуче, ама нямаше и много силички. И така се наложи за нея да изцеждам кърма. Спаси ме електрическата помпа! Ей, това чудо на техниката е невероятно! 🙂

Сагата с кърменето, изцеждането и нервите продължи 4 месеца. Когато кранчето пресъхна бях толкова облекчена! Знам, че е много тъпо това, но е факт, че чаках всяко кърмене със страх.  Спирането на кърменето доведе един огромен разход в семейния бюджет – адаптираното мляко. Но за това в друга публикация.

В началото бебетата обикновено спят, ядат и пълнят памперси, които са много вървежна стока при близнаците. 🙂 Нашите бебета не бяха ревливи, въпреки че Жоро на всички разправяше как реват. Но след няколко разказа на приятели за техните истински ревливи деца, се отказа да обвинява нашите без основатена причина. Той като татко имаше право на 15 дневен отпуск, който беше направо жизненоважен за мен. Помощта му беше незаменима! Все имаше някое бебе пльоснато върху него и спящо. През нощта ставахме заедно, давахме заедно шишета с кърма и адаптирано мляко, разнасяхме сърдити бебета, а на сутринта обикновено се събуждахме всички заедно на леглото, сгушени и с изненада установявахме, че е 10:00 часа. Никога не е имало нощи, в които да не спим, да разнасяме с часове ревящи бебета. Да, плакали са, събуждали сме се, но най-много за 15-20 минути. Сега осъзнавам, че са били направо идеални бебета. 🙂

Picture 264

Тези гащеризончета бяха мънички, минитюрни. И въпреки това, краката на Лора стигаха до средата на крачолите. 🙂 Бяха мънички и сладки бебчета! Обожавах някой от тях да заспива върху мен. Обикновено заспивах и аз. 🙂 Обичах да ги гушкам, да ги целувам, да си ги мачкам, да си ги разнасям напред-назад. Това с разглезването е пълна глупост! Как едно бебче на 30 дни да разбере, че не е само, че има мама и тате, които го обичат? Как да се почувства уютно, удобно, спокойно, ако не с прегръдка и целувка? Ние носихме и гушкахме нашите бебета непрекъснато. Затова те израстнаха щастливи и усмихнати деца, които знаят, че винаги могат да дойдат и да се гушнат в нас. Не са разглезени, не искат да ги носим непрекъснато, напротив, искат да си играят и да щъкат из стаята.

Общо взето, първите три месеца са време, в което се опознавате с близнаците, разбирате кой какъв характер има и разбирате колко сте силни самите вие. Самата аз разбрах, че мога да се справя с много неща. Бях от сутрин до вечер сама с две бебета, кърмих едното, другото храних с шише, сменях памперси, приспивах, говорих, гушках, целувах, преобличах, давах капки против колики…. Бях супер мама! И все още съм! 🙂

2012 in review

The WordPress.com stats helper monkeys prepared a 2012 annual report for this blog.

Here’s an excerpt:

4,329 films were submitted to the 2012 Cannes Film Festival. This blog had 22 000 views in 2012. If each view were a film, this blog would power 5 Film Festivals

Click here to see the complete report.

Протест

Протестирахме днес. Национално. Дали ще ни изпълнят желанията? Отговор – друг път. Една усмихната заместник-министърка каза, че пАри нема, сори, оправяйте се.

Исканията – обвързване на майчинството от втората година с минималната работна заплата, семейно подоходно облагане, увеличаване на детските надбавки, построяване на нови ясли и детски градини и създаване на нови места за деца, подобряване на условията в настоящите ясли и детски градини.

Е, отидохме…бяхме трийсетина майки, татковци нямаше. Имаше гладни и ревящи бебета. 🙂 Журналистите снимаха, взимаха интервюта и си тръгнаха. С тях си тръгнаха и повечето майки. Цялата дандания беше един час. Покрай нас минаваха много майки с колички, но не спряха. Това е тяхно право, но… на приказки всички сме много силни, обичаме да спорим във Фейсбук, да пишем гневни статуси, да псуваме НОИ, когато ни забави детските надбавки, а когато стане време да изразим гнева си явно, изведнъж се оказва, че те парите ни стигат, защо трябва да ходим да се излагаме.

Аз реших да се изложа, че и интервю дадох, че и децата си изложих. Защо ли? Защото не искам да бъда принуждавана да си пращам децата на ясла догодина, когато ще са на година и осем месеца. Какво трябва да правя великите 240 лева майчинство? За какво по-напред да ги дам? За памперси ли…ще ми стигнат за 8 пакета…за храна ли…адаптираното ни мляко е 26 лева за кутия, едно пюре от евтините е 1.80…за дрехи ли…детските дрешки са доста по-скъпи от нашите, а омаляват главоломно бързо, обувките също….При нас всичко е по две. Някои ще кажат – който си е раждал повече деца, да си ги гледа. Ми, аз си ги гледам, ама то само с гледане не става. В крайна сметка, аз също плащах данъци докато работих и не искам нищо даром.

Децата са бъдещето на тази страна, но те намаляват с всяка година. Скоро бъдещето ни ще бъде под въпрос.

Ето как протестират Борис и Лора. Борис си каза всичко на висок глас, така съм го учила. Лора го подкрепи. 🙂

Пеперудено

Отдавна трябваше да имам публикации за моите торти, но… добрите намерения понякога си остават само добри намерения. 🙂 Ето че сега започвам. Първа в списъка с тортички е пеперудената торта на прекрасната малка рожденичка Маги, която завърших току що. Майката на Маги, Татяна, ми писа, че иска торта за втория рожден ден на дъщеря си, но каза, че имала претенции. 🙂 Мен претенциите не ме плашат, а и всеки трябва да има претенции за тортите на децата си. Оказа се, че иска торта, която е най-близко до здравословната храна. Тоест, с пълнозърнесто брашно, без оцветители, с мед, с кафява захар, ако се наложи да се слага някъде и плодове. Без сметана, без покритие от фондан. Украсата трябваше да я измислим от плодове. Тук е мястото да си призная, че мен лекичко ме притесняват такива торти, защото винаги очаквам неочакваното. Правих една такава с пълнозърнесто брашно и тестото за блата се втечни във фурната, пекох го един час, покрито с фолио, за да не изгори. И, честно да си кажа, много съм скептична към такива торти. На мен ми дай калорична бомба – бяла захар, бяло брашно, сметани, шоколади, фондани…. Ммммм, изяждаш едно парче и ти става лошо от сладко! 🙂 Но…тази торта ме изненада. Много приятно. И утре ще си я направим за вкъщи. Първо реших, че рецептата, която имам за блатове с мед не става, защото е за месено тесто, блатовете стават твърди, после трябва да се сиропират доста. Та, ей така, на импровизация направих първия блат с една моя измислица, а той пък взе, че стана божествен. Целият ни апартамент се размириса на меденки, на Коледа. 🙂 Направих и другите два блата така. Кремовете бяха предизвикателство за мен и се гордея много, че успях да ги направя така, както искаше Татяна. Единият крем беше доста интересен. Изпекох половин килограм сини сливи, пасирах ги, смесих ги с Маскарпоне и заквасена сметана и стана…божествено. Без захар. Всичката сладост идваше от сливите. Другото кремче беше същото, но вместо сливи беше с пасирани банани и малко кафява пудра захар, защото бананите не са толкова сладки.

Намерих една торта с пеперуда отгоре, направена от плодове и предложих да е такава украсата. Татяна пък намери по-ефектна пеперудена торта и решихме, че тя е нашият победител. Просто тортата се реже на две, половините се обръщат една срещу друга и стават като крила на пеперуда.

Отвън тортата измазах пак с Маскарпоне, заквасена сметана и мааалко кафява пудра захар. Отгоре украсих с ягоди, малини, боровинки и нектарини. Тялото на пеперудката направих от слепени бисквитки Котешко езиче, резенчета нектаринки и две боровинки за антенките. 🙂 Стана много сладурска торта, точно като сладката си притежателка Маги. Ето и снимките:

За близнаците и хората

Да ви кажа, една разходка с близнаци винаги излиза извън нормалното моткане по парка и кафетата. И всичко това заради лудостта, която обхваща хората като видят бебета близнаци. Всяка майка е горда, когато хората забелязват детето й и му се радват, но понякога нещата излизат извън контрол. И ако не си сложиш капаците навреме, може сериозно да запалиш фитила и нервичките ти да се вдигнат до страшно високо и преливащо ниво. Какво имам предвид? Ето това:

1. Непознатите хора. Вървя си аз по пътя и насреща ми две жени, които се насочват към количката с думите: „Я, сега да видим две слънца!“. Аз започвам трескаво да мисля, аджеба, от къде ги познавам и се сещам….НЕ ГИ ПОЗНАВАМ!!! Опитвам се да ги заобиколя и да се направя, че нищо не съм чула, но те ми препречват пътя на количката и ме спират. И се започва едно лигавене и говорене на бебетата, разпитаха ме как се казват, колко са големи, колко тежат…Абсолютно непознатииии!!!!

Другият случай: в парка сме, храним близнаците и към нас се приближава момиченце на около 7-8 години, което буквално се напъхва в количката и започва да пипа Борис и Лора по лицата, по главичките, по ръцете, посегна да ми вземе и шишето от ръцете. През това време се опиваме да й обясним, че така не се прави на чужди бебета, не се целуват, не се пипат и ги хранят само родителите им. Но, тя е като глуха, абсолютно нищо не вдява и продължава с набезите. На съседна пейка стои баба й, която едва диша  от мързел. Реакцията й беше само едно подвикване: „Герганааааа, не пречи на хората!“ На въпросната Гергана така й пукна от тая забележка, че очите си не извъртя към баба си. Накрая станахме и си тръгнахме. Ако бяхме останали, щеше да играе Макаренко. (Между другото, на тоя Макаренко не знам защо му е излязло такова име. Човекът е бил педадог и психолог, който се е занимавал с проблемни деца, най-вече бездомни, малолетни престъпници и ги е възпитавал с точни правила и труд.)

2. Въпроси. Всички, които ни срещнат ми задават един куп въпроси, като започнем с най-любимия – с какво ги храниш. Ми, с кебапчета, с какво друго! 🙂 Следва въпрос дали са послушни, дали се събуждат през нощта… Не знам какво очакват хората от едни петмесечни бебета. Какво значи да са послушни? Може би да изпълняват команди, да мълчат, за да спя аз, да не плачат, да ядат под час… Де да знам, ако някой знае, моля да ми пише, че да не вземат да ми изостанат децата. 🙂  Следва констатацията: „Добре, че имаш баби да ти помагат“. Като че ли аз съм пълна малоумница и не мога да си гледам бебетата. Едната баба (майка ми) работи, а другата не ще да знае, че има внуци. Справям се съвсем добре и сама. Като чуят това, всичко завършва с моето ожалване: „Олееее, горката, сигурно ти е много трудно и нищо не успяваш да свършиш!“ 🙂 Ето, казвам си без бой, успявам да си нахраня децата, да ги държа с чисти и сухи памперси, наспани, изкъпани, да си играя с тях, да им говоря, да ги разходя. Обръщам внимание на мъжа си и на себе си, на къщата не толкова. Успявам да пиша и тук. Като Шесторъкия Шива съм, ей!

3. Съветите и вайкането. Излизам от нас, а пред входа са насядали съседките бабички. След като съм разпитана подробно къде отивам следва съвет: „Ама, завий ги малко тези деца, че ще настинат!“ Камък се пука навън от жега, аз да ги завивам…Следващия път като излизате да клюкарите пред блока, вие вземете да се позавиете, че да не изстинете! За босите крачета реакциите са същите – направо в потрес изпадат като видят близнаците без чорапки. „Олеееее, ама те боси децата!“ Е, какви да са!? Лято е, естествено е да са боси.

4. Подмятанията зад гърба ми и коментарите. Вървя си с количката и чувам от подминаващата ме жена: „Божееее, две деца, ужас!“, или „Е, това е, с един куршум два заека!“. Най-интересни са ми реакциите на приятели: „Ама ти си много слаба!“ :))))

Та, да обобщим, аз трябва да се чувствам ужасно, че имам близнаци, да съм решила веднъж завинаги въпроса с възпроизводството и да изглеждам като слон. Ми, благодаря, ама ситуацията хич не е такава! Имаме близнаци и това е двойна радост за нас – двойна порция усмивки, двойна порция прегръдки от малки ръчички, двойно повече меки бузки за целуване, два чифта очички, които ни следят навсякъде, две медени гласчета, които сега започват да пеят и гукат, въобще, двойна порция красота и прекрасност (няма такава дума, ма не ми пука).

Нито един от нас не е казал, че не искаме повече деца. Да, тези са плод на ин витро процедура, но чудеса съществуват (я се сетете за непорочното зачатие 🙂 ). Така че, нищо не се знае, може някой ден да се окажем с три деца. Тогава радостта ще е тройна.

И, да, слаба съм (не толкова, колкото бих искала). Все пак качих само 12 килограма за цялата бременност. Пък и явно ми е такъв генът. 🙂

Интересни са ми разходките…:)