Краят и новото начало

След точно една година от началото на ин витрото, завършва пътят, който извървяхме и започва новият, по-важният. Вече сме родители. След всички интересни и неочаквани неща, които ни се случиха през тази година, би трябвало да сте наясно, че раждането също няма да е обикновено и планирано, нали? :))))

Всичко започна, естествено, с прецизно планиране с докторите ми. Първо казаха да си изберем дата за секцио между 10 и 15 февруари. И двамата с Жоро избрахме единодушно 13 февруари, защото и двамата сме родени на 13-то число и решихме, че това е нашата дата. Трябваше да раждам в частната болница „Свети Иван Рилски“ в Стара Загора. След месец докторът ми каза, че иска да направим секциото на 10 февруари. Плацентата беше узряла и калцирана на места, бебетата си бяха добре и растяха. Съгласихме се. Питах и какво да правя, ако нещо стане и бебетата тръгнат да се раждат по-рано. Отговорът с усмивка беше: „Ще стискаш!“. Отидох и на консултация с анестезиолог за спиналната упойка, ходихме и до болницата да питаме какво да си нося като отивам за секциото и колко пари ще струва самата операция. За информация, секцио за здравноосигурени е 1000 лева, за неосигурени е 1400.

За да бъде всичко „както трябва“, в последните седмици се чувствах като парен локомотив, кит и хипопотам едновременно. Имах си желязодефицитна анемия, нисък белтък в кръвта, краката ми бяха утроили обема си и за да ми стане още по-веселко се оказах с бъбречна криза, причинена от сплесканите ми бъбречета. Горките, бяха съвсем смазани от двете бебета.

И така, стоя си аз вкъщи в Ямбол, пъшкам си, едва мърдам и чакам да дойде началото на февруари. Всеки ден си повтарях, че трябва да си приготвя багажа за болницата и всеки ден нищо не правех. Заплес! На 24 януари вечерта едва си легнах, имах си контракции, но нищо не ме болеше. Просто ми беше невероятно неудобно, не можех да си намеря място и не ми се спеше. Затова просто станах и си пописах със сестра ми, изгледах една-две серийки от моите любими сериалчета и изчаках да дойде новото утро на 25 януари. Жоро стана, видя ме, че приличам на… де да знам и аз на какво приличах, ама не изглеждах прекрасно, и реши, че няма да отиде на работа и ще остане при мен.

В 13:00 часа имах консултация при докторката ми в Ямбол. Отидохме, гледа ме на ехографа и отсече: „Обаждай се на доктора в Стара Загора, мятайте се на колата и заминавайте още днес, че от утре дават едни снежни бури. Искам да влезеш в болница, да си на системи малко, за да задържим още малко положението и да спрем контракциите.“ Обаждам се на доктора, той обаче казва, че в частната болница нямат патология и не могат да ме приемат. Казва ми да си купя едни хапчета и да си ги пия вкъщи. Звъня пак на докторката тук, тя пак повтаря да се мятаме на колата и да заминаваме, не искала да взимам хапчета вкъщи, трябвало да съм под наблюдение. Хаааайде, пак звъня на доктора в Стара Загора. Той се съгласява да вляза в болница и ми предлага държавната АГ болница в Стара Загора.

Багажа си го приготвихме светкавично, а моята заветна чанта за болницата най-после се видя пълна. 🙂 Тръгнахме с колата, но по пътя моите контракции станаха доста, нещо като една непрекъсната контракция. Пристигнахме в държавното АГ, приеха ме, дойде една много млада докторка, която започна да ме преглежда на ехографа. После дойде и докторката, която щеше да ми прави секциото по-късно. Виждах, че им ставаше все по-интересно с всеки въпрос. Първо заради близнаците, после заради ин витрото, трето заради това, че съм пациентка на доктор Бузалов, който е работил там доста години, и четвърто заради това, че можеха да говорят с мен с разни медицински термини без проблем, защото аз разбирах всичко. 🙂 Както ми каза едно дете от дома за деца без родители в Ямбол: „Много си разбирателна!“ 🙂

На прегледа за разкритие се оказа, че си имам напълно изгладена шийка, а серклажният ми конец е опънат и има опасност да се скъса, ако почакаме още малко. Интересното беше, че като ме гледаха на ехографа казаха някакви мерки на бебетата, които след това се оказаха абсолютно същите. Не знам как успяха толкова точно да ги измерят. Докторката ме попита искам ли сега да ме пускат да ходя в частната болница. Стана ми много смешно, не можех да си представя как ставам, обличам си пак дрехите, качвам се в колата и отивам в частната болница, където ме чака пак същата процедура с прегледите. Казах, че оставам в държавната и да ме правят каквото искат. 🙂

Дойде и анестезиоложката, която се оказа от Ямбол. Пита ме какво съм яла и като разбра, че преди два часа съм мушнала една поничка и един банан, лошо й стана. Ама, какво да правя като аз отивах за задържане, не за операция. 🙂 Предложиха ми да бръкна с пръсти в гърлото си, за да предизвикам повръщане. Отказах. Те започнаха да се побъркват, горките, а аз стоях и им се усмихвах. Нямам си и представа защо се бяха изпопритеснили. Аз знаех, че всичко ще е наред! 🙂 Минах и през задължителната клизма (някои родилки много се страхуват от тази процедура, затова да ви успокоя – това е нищо работа). 🙂

Тръгнахме към операционната. То стана малко „от вратата за краката“ моето. Влязох за преглед и след половин час вече бях пременена в нощницата, с чехличките и пътувах с асансьора, с багажа и докторките към операция. Отидохме пред операционната и ни посрещна шефа на родилното отделение, доктор Даков. Гледа ме той такава нахилена и ми вика: „А, ти що се хилиш такава? Тука всички реват, ти се хилиш!“. Казах му, че това е най-щастливия момент за мен, все пак ще видя най-после бебетата си, защо да рева. Впечатли се човекът, прегърна ме през рамото и каза: „Браво на теб, моето момиче! Хайде тогава, Бог напред и ние след Него!“ Оставих си багажите на една санитарка и влязох в операционната.

За да ми сложат упойката трябваше да нямам контракции. Което се оказа трудно. Имах чувството, че имам една непрекъсната контракция.  Освен това, една калпава акушерка така ми сложи катетъра преди това, че всичко ме болеше. Та, дръпнахме един лаф с докторката и анестезиоложката докато почакаме да мине контракцията. Посмяхме се, поразпитаха ме, поговорих си и с неонатоложката, която дойде да чака появата на близнаците. Контракцията мина, докторката каза: „Айде, бързо да слагаме упойката, да не дойде друга контракция! Сладки сънища!“ и…заспах.

Събудих се в реанимация, Жоро беше до мен, а на мен ми беше замаяно. Болеше ме много, тресях се цялата и повтарях само: „Много боли, Жоро! Кога ще спре?“ Естествено, че го побърках, ама тогава не мислих за нищо. Той  откачил и започнал да досажда на акушерката, да иска да ми сложат още болкоуспокояващи в системата и т.н. Хич не се и сетих да попитам за бебетата, добре че Жоро се сети да ми каже за тях. 🙂 Борис – 2650 гр. и 49 см. и Лора – 2130 гр. и 47 см. След това Жоро си тръгна, мен лекарствата ме отпуснаха и заспах.

Докато мен са ме оперирали, на Жоро лелята е изкупила магазините наоколо и е почерпила цялата болница. :)))) Оказа се, че и тримата й внуци са израждани от моята докторка. 🙂 Тук е мястото да кажа едно голямо БЛАГОДАРЯ на всички от родата в Стара Загора. Вие всички сте страхотни и съм щастлива, че съм част от вашето семейство!

Събудих се през нощта от ураганния вятър и видях през прозореца снежната буря, която изпреварихме с няколко часа. Нашите бебета дойдоха на този свят с гръм и трясък, с най-голямата буря и най-лютия студ. 🙂 На следващата сутрин станах. Преживяването беше меко казано … болезнено. Станах и имах чувството, че всичките ми органи ще се изсипят на пода. Ама, успях! Дори направих няколко крачки. А по обяд Жоро дойде и дори стигнах до неонатологията на горния етаж, за да видим бебчетата.

Странно е чувството след секцио. Събуждаш се оперирана, с болки, замаяна, а някъде по етажите в болницата има твои бебета. Няма как да почувствам нищо майчинско, докато не ги видя и пипна. Тъпа работа! Но пък щом си ги видях…знаех, че ще умра за тях! Те бяха нашите малки герои! Спяха си кротко в кувьозите и бяха красиви и нежни. Толкова мънички и толкова силни! Никой не можеше вече да ме спре – нито шевове, нито болки, нито доктори. Ходих по етажите и чаках да ги извадят от кувьозите.

Борис беше първи, дадоха ми го на третия ден. Беше едно малко, кръгло човече, което се гушеше в мен и заспиваше докато ядеше. Стоях в стаята му, притисках го до мен и му говорих. Беше овъртян в тръбички и системи. На петия ден извадиха и Лора от кувьоза. Борис ми се стори малък, но когато взех Лора разбрах какво е малко бебе. Тежеше само 2 килограма, ръчичките и крачетата й бяха като солетки, а цялата тя беше някакси прозрачна. Моята малка и нежна феичка! Правеше муцунки още тогава, едва изяждаше 30 мл мляко. Тя къщо беше със системи. На едната ръчичка преброих 7 дупки от иглите. Крачетата й бяха сини от системите и взимането на кръв, бузките й бяха хлътнали, а гласчето й едва се чуваше. Ето това представляваха двете бебчета:

                                                     Борис:

                                                   Лора:

Излязохме от болницата на осмия ден. Докторите в неонатологията бяха страхотни! Грижиха се за двете бебета прекрасно и ги изписаха здрави и с покачващи се грамчета. 🙂 Аз пък, излязох от болницата без нито една болка, все едно нищо не ми бяха правили. Дори белега от операцията ми беше почти невидим.

И вече сме родители. Имаме си две слънца, които огравят живота ни. Но… това е тема за друга публикация. 🙂