Свободни деца


Нека да започна с малко предисловие. Преди няколко дни по телевизия TLC гледах реклама на едно ново предаване с провокативното име World’s Worst Mom (Най-лошата майка на света). Главната героиня в тези серии ще бъде Ленор Скенази, която лично е била обявена за най-лошата майка в САЩ. Тя ще помага на семейства с проблемни деца, или… проблемни родители.

Историята на Ленор Скенази е много интересна и ме провокира да прочета половиния й блог (не защото не ми харесва, а защото е огромен и продължавам да чета и в момента). Ленор е американска журналистка, която пише статии, излизащи в над 100 вестника. Нейната работа предлага коментари на всичко – от политика, до семейни отношения и популярни културни феномени. Четиринадесет години е работила в New York Daily News, след това е била в The New York Sun, до неговото закриване през 2008 година. Работила е и в National Public Radio и Mad Magazine.

На 6 април 2008 година излиза авторската й колонка в New York Sun, озаглавена „Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози само в метрото?“. Два дни след това тя е обявена за най-лошата майка в Америка и е поканена да гостува  в едни от най-гледаните шоу програми в САЩ. Много хора я обвиняват в тормоз над собственото й дете, други, обаче, с радост си припомнят своите собствени дни от детството, когато са били свободни и щастливи.

От тук тръгва и  нейната идея за създаване на движението Free Range Kids, или казано на български – Свободно Отглеждани Деца. Основната идея, която е фундамента на движението е, че децата не трябва да се държат под ключ, непрекъснато наблюдавани и напътствани. Те трябва да бъдат оставени да изградят своя индивидуалност, базирана на свобода на действие и мислене. Да са уверени, че могат да се справят сами, без зоркия поглед на родителите си. Това, разбира се, е много кратко и лаконично казано, но по темата има много материали и много информация, които няма да се съберат само в тази публикация.

Тук ви предлагам превод на тази така обсъждана, отхвърляна и харесвана статия от 2008 година.

Защо оставих моето 9-годишно дете да се вози в метрото само?

 Posted on April 6, 2008 by lskenazy

 Оставих моето 9-годишно дете в магазин Блумингдейл преди двe седмици. Когато за последно го видях, той беше на първия етаж при чантите, а аз бързо изчезнах през вратата. Чао-чао! Забавлявай се!

И той го направи! Забавлява се и се прибра съвсем сам вкъщи с метрото и автобуса.

 Бях ли разтревожена? Да, мъничко. Но и не бях прекалено притеснена. Не е ли Ню Йорк толкова безопасен, колкото беше през 1963 година? Все пак не живеем в центъра на Багдад.

 Както и да е, седмици наред моят син ме молеше да го оставя някъде, където и да е, и да му позволя сам да реши как да се прибере вкъщи. И така, в тази слънчева неделя му дадох справочник на метрото, карта за метро, банкнота от 20 долара и няколко монети, просто за всеки случай, ако реши да се обади по телефона.

 Не му дадох мобилен телефон. Не исках да го изгуби. И не, не съм го проследявала, не съм се изживявала като мама-частен детектив. Вярвах, че може сам да се сети, че трябва да се качи на метрото от Лексингтън авеню, а после от 34-та улица на автобуса до вкъщи. Ако не може да направи това, вярвах, че ще се сети да пита някой непознат. После дори повярвах, че непознатият няма да си помисли: „Божееее, щях да хващам метрото за вкъщи, но сега си мисля дали вместо това да не отвлека това прекрасно дете?”. 

 Дългата история накратко: моят син се върна вкъщи, зареден и екзалтиран от своята независимост.

 Историята в дълъг вариант и с анализ: Половината хора, на които разказах това, искаха веднага да ме предадат на службите за закрила на детето за тормоз. Дали е нормално да отглеждаме децата си, като ги държим под ключ, с каска, мобилен телефон,  детегледачка и постоянно видеонаблюдение? Не е нормално. Инвалидизиращо е – и за нас, и за децата.

 И все пак:

 „Как щяхте да се почувствате, ако сина ви не се беше върнал вкъщи?” – попита Вики Гарфънкъл – майка на четири деца от Ню Джърси.

 Познайте, мис Гарфънкъл: щях да бъда опустошена. Но дали това може да ме убеди, че нито една майка не трябва да оставя детето си да се вози на метрото само? Не. Ако не беше се върнал, това щеше да бъде просто още един ужасен, но много рядък пример за случайно насилие. Такъв пример, който хиперзагрижените родители използват за доказателство, че всеки ден и по всякакъв начин нашите деца са все по-уязвими. 

 „Карли Брускиа – не знам дали сте запозната с този случай, но ако не сте – тя беше от Флорида и един ден се отдалечила от дома си на около миля. И тогава, посред бял ден, в 11 часа предиобед, тя била отвлечена от непознат, който се гаврил с нея, убил я и я захвърлил зад една църква”. Тази история ми разказа Катрин Франсис, управителката на safetynet4kids.com, веднага след като я попитах какво мисли за моя син, който обикаля наоколо сам самичък. Тя управлява компания, която произвежда снимки на деца с размер за портфейл и техни пръстови отпечатъци, просто за всеки случай.

 Разбира се, че знам исторята на Карли Брускиа. Това е проблемът. Всички знаем тази история. И онази за мормонското момиче от Юта, и онази за малкото момиченце в Испания. И точно заради това, когато мислим да оставим сами децата си, в главите ни започват да се въртят като кинолента всички тези истории. Дори започваме да си представяме как ще изглеждаме като участници в Шоуто на Лари Кинг. 

 „Не искам да ме дават по телевизията как обяснявам изчезването на моята дъщеря” – казва Гарт Шото,  когато говоря с него за случката с метрото.

 В наши дни, когато почине дете, целият свят и в частност телевизията, обвиняват родителите. За всички това е толкова просто! И въпреки това Тревър Бътъруърт, говорител на изследователския център STATS.org казва: „Статистиката показва, че тези случаи са извънредно редки, а ние не можем да предпазим хората от случайни нещастия. Това би било равносилно на опит за изобретяване на щит, който ни предпазва от мълнии.”

По данни на Министерство на правосъдието броят на отвлечените деца спада с годините. Е, тогава защо да не пускаме децата си сами да се прибират от училище?

Родителите са в капана на тревожността, а когато човек е разтревожен, преценката му е напълно изкривена. По този начин мисълта да пуснат децата си да играят сами на площадката, започва да изглежда като разрешение за игра на влаковите релси. В дъжда. Облечени с тъмни, не-светлоотразяващи якета.

 Проблемът с държанието „всичко е опасно” е, че свръхпредпазването е опасно само по себе си. Дете, което мисли, че не може да направи нищо само, в края на краищата наистина не може.

 Междувременно, моят  син иска следващото му пътуване да започне от нашия квартал Куинс. Съмнявам се някой да сметне това за много смела постъпка. По-скоро на хората ще им се стори като пътуване на стоп през Йемен.

Ето ти картата за метрото, дете. Тръгвай.

Това е блогът на Ленор Скенази: http://freerangekids.wordpress.com/

Очаквайте продължение…. 🙂

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: