Преди 22 години властта реши, че ще ни отчужди къщите, ще ги събори и ще разшири пътя, който минаваше покрай нас. Вече съм забравила причините, поради които им трябваше по-широк път. Събориха нашите къщи, а оставиха тези на циганите. Събориха моята родна къща, родната къща на баща ми, къщата, която прапрадядо ми е строил със собствените си ръце. Там минаха най-красивите години на моето детство – четях книги на двора под асмата, играех си със сестра ми и приятелите ни, ядяхме смокини на корем…Дворът ни ухаеше на рози, а на едно специално място имахме цяла градина с момини сълзи. И до сега, когато сънувам нещо, свързано с дома, сънувам точно тази къща – моята къща.
И така, до 1988 година, когато на Партията й дойде „гениалната“ идея за разширение на пътя. Къщите на отсрещния тротоар не можеха да ги бутнат, защото там беше къщата на активния борец Димитър Димов. Затова, решиха да съборят нашите. Смятаха, смятаха и накрая се оказа, че за две къщи и два двора ще ни обезщетят с два апартамента в най-крайния квартал на Ямбол – „Бенковски“. Интересното е, че ние трябваше да си доплащаме за апартаментите, защото явно две големи къщи не струват колкото два панелни апартамента. Още „по-веселото“ настана, когато се изнесохме и в нашите къщи настаниха тълпи мръсни цигани, които нямали къде да живеят, та докато съборят къщите да са настанени някъде. Два месеца подред минавахме с автобуса покрай прекрасната ни къща и бяхме принудени да гледаме как из двора й щъкат цигани, по оградата са виснали кирливи чавета и също толкова кирливи „изпрани“ дрехи. А ние се прибирахме в панелните си жилища.
Дванадесет години живяхме в квартал „Бенковски“, който се намира веднага след циганската махала. Дванадесет години този квартал малко по малко се пълнеше с цигани. Настъпваха като епидемия. Връщахме се от училище, а по автобуса ни летяха камъни от спирката на махалата, спираха сестра ми и й обираха парите, влизаха в мазетата ни и ги претарашваха…С всяка изминала година ставаха все по-нагли, вече не бяха цигани, а роми, имаха си правозащитни организации и всеки ром, който биваше прибиран от полицията идваше с адвокат. Години наред държавата толелираше циганите и сама ги превърна в мъченици.
След всички репортажи и филми за цитанската съдба и нещастие, които се мъчиха да ни разчувстват, стигнахме и до HBO, и по-точно до филма „Хотел Рай“. Майсторски направен, с почти сюрреалистични картини. За човек, който не е виждал всичко това на живо, ще му се стори истински ужас. И то е ужас. Но цялата помийна яма, която е показана в този филм е дело само на циганите, които са главни герои в него. Преди 20-22 години отново властта реши, че ще направи блок за „онеправданите“ и ще им го даде безплатно. И така, на нас ни събориха къщата и ни принудиха да плащаме за панелки, а на тях им дадоха безплатни жилища. За няколко години този хубав блок стана гнойната рана на Ямбол. Дадоха им го с мокетите, паркетите, тапетите, баните и….от тук започна купона. Парапетите на стълбите са метални , вратите на асансьорите също, в асансьорните шахти има кабели, в панелите има арматурно желязо….Малко по малко всичко, което можеше да се върне на вторични суровини беше изтръгнато. Качиха си животните по етажите, по терасите имаше коне, овце, прасета…Естествено, циганите никога не плащат ток, така че дойде време да им го спрат, после им спряха и водата. Не си мислете, че не са намерили от къде да си крадат електричество, а водата им шурти пред блока. Обясненията са излишни, всичко се вижда във филма.
Сега една тълпа цигани са влезли в новините и всеки ден ни се припомня за тях. Вестниците имат тема за първа страница, интернет пространството е залято със статии и снимки. Те отново са онеправданите и нещастните и искат кмета да им даде нови къщи. Във филма има един здрав и прав циганин, който опита да бере бамя на полето и накрая заяви, че не му харесва тая работа, защото е физическа и трябва да се навежда и да се изправя. Минути преди това се жалваше, че си „дарява“ кръвта за пари, защото няма работа, няма пари, пък той имал семейство. Ето, това са циганите – хора, които са свикнали всичко да им се дава. Дават им помощи, дават им къщи, понякога им дават и работа. А те само взимат – взимат си ток, взимат си вода….
Искам да съм циганка. Искам цял живот да не плащам и стотинка за ток, искам да ми отпускат помощи, искам безплатна къща, искам да ми плащат за гласа при избори, искам да не плащам данъци, да не нося отговорност, да не работя, да мисля само за собствения си задник.
Живеем в циганска държава, където българите се чувстваме дискриминирани и едва ли не виновни за нещастието на циганите. Затова те ще продължават да изстискват всичко, което могат, ще продължават да реват по репортажите, ще пишат протестни писма и ще пращат жалби до съда в Страсбург. Това, че не обичам циганите прави ли ме расистка? Мисля, че не. Просто ми писна от тях.
Tanita's Blog 